Нино Ричи - В стъклената къща

Нещо странно се случваше с леля Тереза, която отново бе под влияние на своите отколешни религиозни увлечения. Тя никога не говореше за тях, въпреки че бяха налице достатъчно доказателства: списанията, за които се бе абонирала, както и събиранията, които посещаваше всеки четвъртък. Ала зад всичко това се криеше още нещо. Или може би само така ми се струваше. За леля ми религията като че ли беше нещо като отличителен знак, чрез който да покаже на цялото ни семейство, пък и на останалите италианци в града, че тя не е като тях. Липсваше й самодоволната благосклонност, която бе характерна за повечето вярващи, останал бе само цинизъм, подплатен с усещане за морално превъзходство. Тя все още се държеше приятелски с хората, винаги бе готова да се засмее, да изтърси някоя шега, ала въпреки това заплахата си беше налице. В началото на лятото изпитвах силна привързаност към нея, защото тя ми се струваше единственият човек, с когото можех да бъда непринуден, да бъда този, който всъщност бях и същевременно да водя нормален разговор като между зрели хора. Но накрая стана ясно, че нейният цинизъм бе започнал да обсебва и мен, още повече че проявявях слабост да я подкрепям в повърхностния й поглед върху нещата.

Тази година баща ми бе избран за президент на италианския клуб в Мърси. Този факт никак не се връзваше с образа, който си бях изградил за него, понеже го възприемах като безнадеждно осакатен и някак си извън нещата. Ала ето че бе успял да се уреди, да си проправи пътя, може би защото външно поне показваше качествата на преуспял бизнесмен. Не само че бе създал просперираща ферма, но и бе одобрен за президент на италианския клуб през тази година. Новите оранжерии му донесоха още четири акра плодородна земя, скрита под стъкло. Една гигантска стъклена къща. Само неколцина от инглезите и холандците, както и четири или пет от най-старите италиански фамилии тук, имаха повече. На празненствата в клуба сега той бе този, при когото идваха хората, пред него се изреждаха семействата, за да го поздравят, преди да започне празничната вечеря. С него се поздравяваха и мъжете, промъкващи се към бара. Всички му бяха гласували доверие. Това, което досега в него изглеждаше като детинска намусеност, внезапно се превърна в знак за достойнство — тъкмо това най-много уважаваха хората у него, че той неизменно оставаше предан на своето нещастие, на своя срам, това будеше респект както почитането на мъртвите. Сякаш всичките му кости и мускули се бяха стопили от това напъване, след операцията по тялото му останаха само сухожилия и оскъдна мускулатура, като че ли някой скулптор бавно и упорито се бе старал да остави само най-необходимото. Нямаше нищо, с което да напомня за другите добре охранени италианци на неговата възраст в града.

Около баща ми винаги се усещаше някакъв пълзящ безпорядък. Може би с напредването на годините той бе знак на удобно безразличие или пък последната тайна на неговото по-истинско и не толкова амбициозно аз. Все пак това ме поразяваше и същевременно натъжаваше, възприемах го като срив на волята му, като заплаха срещу всичко друго, което бе придобил и запазил с толкова много усилия. Наскоро си бе купил нова кола — кобалтово син „Олдсмобил“, страхотно комфортен, с всичките му там хидравлики и модни усъвършенствания, което за него представляваше невероятно себеугаждане. Но той продължаваше да се отнася и към тази скъпа кола със същата смесица от сурова емигрантска предпазливост и пренебрежение, та да не бъде упрекван, че си е позволил толкова скъпа новост. С една от старите ни покривки за маса на цветя заметна предните седалки, под претекст да опази чиста тапицерията. Това обаче не му попречи да оставя по пода да се валят стари сметки, църковни програми и празни кутии от цигари. На всичкото отгоре вътре полазиха някакви дребни буболечки, пък и вечно оставаше кал от подметките на обувките ни. Баща ми сякаш упорстваше в това непрекъснато да поддържа вътрешното си напрежение, между стремежа да довърши започнатото, воден от смътната вяра в себе си, от една страна, и дребната, но всепроникваща апатия, която неумолимо го разяждаше отвътре. Например след първоначалното увлечение и момчешкия плам, с който започна градежа на новата ферма, той бе позволил дори и в новото котелно да се появят тук-там признаци за хаос, на занемареност и на безредие. Макар че понякога го обземаха спонтанни подтици, след които се залавяше да чисти, все пак бе оставил цялата ферма да се съсипва, та упадъкът постепенно започваше да наднича от ъглите, особено в разнебитения хамбар, от отрупаните с боклуци околности на водоема, от хаотично струпаните вехтории и от ръждясващи железа, изхвърлени покрай синорите на нивите зад фермата.