Нино Ричи - В стъклената къща

— Ще е добре, като завършиш образованието си, да владееш някаква професия — каза ми г-н Амхърст. — Това беше голямата грешка в живота ми и тя ме принуди да се заема с този бизнес. Не мога да се оплача, с всичко се справям добре, но не мога да вложа душата си в работата. Накрая се оказва, че всичко се свежда само до печеленето на пари.

— Не говори глупости, Дейвид. Ти винаги вършеше точно това, което мислеше, че е правилно. Сега е различно. Хлапетата имат много повече шансове.

— Да, да, но винаги е все едно и също.

Изненадващо бе за мен да го чуя да говори толкова откровено за себе си, да доловя в тона му нотка на разочарование и на горчива прямота.

Преди да сервира кафето, г-жа Амхърст изпрати Рита и Елена на горния етаж, за да се заловят с домашните си. Преди да се качи в стаята, Рита се сбогува с мен.

— Предполагам, че скоро ще се върнеш към ученето и така нататък.

— Да, в понеделник.

— Е, мисля, че ще се видим по Коледа или нещо такова.

— Не зная, може би ще се върна преди това.

Целунахме се по бузите. Долових полъха на горещия й, ухаещ на мляко дъх.

— Е, добре, довиждане тогава.

Имаше нещо различно в нея, някаква срамежливост или може би капитулация, докато се завръщахме отново в ролите си на по-младата сестра и на по-големия брат.

След това се поотпуснах. Г-жа Амхърст ми поднесе във всекидневната чашка шери, донесе и пепелник — явен признак, че ми се позволява да изпуша една цигара. В тази атмосфера на зрялост двамата Амхърст ми се сториха преобразени, някак си не толкова съвършени, по-човечни може би. Г-жа Амхърст напълни чашата си, после пак си доля, докато неусетно, но определено, се напи и лицето й придоби вид на нереална, кожена маска, а бърборенето й звучеше истерично, докато преминаваше от своя заучен канадски английски към британското си бръщолевене. Изведнъж си я представих нагледно как седи около някаква кухненска маса в Англия, заедно със семейството си или с приятелите си, защото си личеше, че английската жилка в нея не беше някаква абстракция, а е дълбоко присъща.

— Ела си пак по-скоро — рече ми тя на вратата, като дори ме прегърна — нещо немислимо дотогава. — Ти на практика си част от семейството.

Сега вече изглеждаше напълно пияна. Г-н Амхърст стоеше до нея, зачервен от притеснение.

— Може би за Деня на благодарността — отвърнах аз.

Докато се връщах у дома още бях под впечатлението за нейната прегръдка. Радвах се, че ще се прибера в университета, защото поне през следващите няколко месеца ще ми бъде спестена неловкостта, която неизменно щеше да тегне между нас заради нейното напиване.

На следващия ден, докато се ровех в сандъка в мазето, за да си опаковам вещите, попаднах на роклята от рипсено кадифе, която бях купил на Рита преди години, сгъната под купчина стари ленени дрехи. Засрамих се, като я видях: сега ми се стори много овехтяла, макар че Рита я бе носила само няколко месеца, преди да й стане тясна. Спомних си още как я бях скрил тук, по детски обзет от собственическо чувство, за да не я запрати леля Тереза в купа с парцалите, защото исках сестра ми да я носи и да се чувства доволна от подаръка ми. Притиснах я до гърдите си, очарован от това колко бе малка. Не можех да си представя, че Рита е била първата, която е носила тази рокля. Не можех още да забравя и начина, по който тя се двоумеше как да реагира на подаръка ми. За пръв път се почувствах изоставен от сестра си, ненужен в нейния друг живот, макар че в нея може би все още имаше запазени остатъци от детинския инстинкт за вина. Накрая внимателно сгънах роклята, за да я оставя на мястото й.

През трите години в университета Сентениъл усещах как постепенно все повече „се сближавах със себе си“, виждах есенцията на това, което лека-полека успявах да изцедя от себе си подобно на дестилат въпреки цялата каша, която преди това бях забъркал. Полученият краен продукт възприемах като живота — такъв, какъвто е в крайна сметка или поне такъв, какъвто аз си го представях. Приличаше на суспензия, в която се просмукваха надеждите ми за бъдещето: доста трудни за достигане подобно на стръмен планински склон, който е мъчен за покоряване. Но това бавно натрупване на изводи ми помогна да се пробудя и да открия какво се случва с мен така, както човек понякога може да се вгледа в битието на друго човешко същество.

Започнах да възприемам самотата си като мой дом, като мое убежище. Нали точно тя бе онова, срещу което най-силно се съпротивлявах, ала ето че се оказа, че тъкмо самотата ми помага да се съсредоточа и най-после да избистря всичко, което толкова отдавна ме мъчи. Проумях защо толкова ревностно диря убежище, за да се уловя за него като удавник за сламка. Вече ми се струваше достатъчно само да си давам сметка за всичко това, за да мога да го понасям с известно достойнство. Разбира се, срещнах хора, в чийто живот се намесвах, както например бе с Върн, като за кратко ставах част от света на всеки от тях, макар че примерът с Върн свидетелстваше, че такива хора си оставаха завинаги извън истинското русло на моя живот. Това, което ми изглеждаше като необходимост — да общувам с тях, бе всъщност само смътна идея, благодарение на която да почувствам като своя територия съвкупността от представи, които тези хора формираха в съзнанието ми. Пътят ми се пресече също и с няколко жени, но отношенията ми с тях навлизаха в живота ми като сънища и накрая избледняваха също тях — скоро интимността започваше да ме угнетява дори и когато прониквах в тях, защото последващите моменти ми се струваха странно неправдоподобни. На практика нито една от тези връзки не изтрая повече от броени седмици или най-много месеци. Накрая се изпаряваше окончателно. И това бе предопределено още от първата мисъл за близост, след това идваше ред на очакването за напрегната неловкост, а накрая се стигаше и до неизбежната раздяла.