Нино Ричи - В стъклената къща

— И на какво те научиха тези момчета? — попита Пери. — Как да се седи кротко в кръг, докато се планира световната революция?

От групата Гюс бе най-силно политизиран и винаги ни заливаше с пламенните си словоизлияния при всеки удобен повод, който напоследък бе привлякъл вниманието му. Само че днес се показа необичайно снизходителен към мен и дори загрижен.

— Виктор, мислех те за по-умен. Не виждаш ли, че само ти промиват мозъка? Те са толкова лоши, колкото и онези от сектата на Мун.

— Ти само така си говориш, но вероятно нямаш нищо общо с тези работи.

— Нямам и не искам да имам, Вик, повярвай ми. Зная на какво приличат те — навярно и ти си ги срещал в някоя от стаите на приземния етаж, където се събира тяхната малобройна групичка, за да нищи какви ли не сложни въпроси. И те са хора като мен и теб, сигурно си се разминавал с тях по коридорите на приземния етаж. Там се подвизава тази тяхна група, там се събират хора като теб, сядат си на задниците и не казват нито дума повече, докато слушат ораторите, но и никога повече не се връщат там. Това е нещо като религия, Виктор, затова те гледат с четири очи да привлекат още кандидати за новопокръстени като теб и това им дава основание да се чувстват толкова важни. Това няма нищо общо с политиката.

— Не е точно така — възрази му Майкъл. — Зависи от обсега на действията им. Не можеш да промениш света просто така. Същите тези хора са способни след това да се върнат по домовете си и да бият жените си, без да виждат никакво противоречие с изповядваните от тях извисени морални принципи.

След този спор следващите срещи с тримата започнаха да губят от очарованието си, което даде възможност на присъщия ми скептицизъм отново да вземе връх.

Веднъж, към края на третата ми година в университета, се видях с тримата в къщата на Майкъл. Семейството му беше заминало някъде, вероятно като израз на кавалерско отношение към сина си или пък точно обратното — като знак за пълното му незачитане. Обзавеждането наоколо ми се стори безвкусно. Имаше странна дисхармония между това нарушение на правилата на здравия разум, на което ние се бяхме посветили, и баналността на обкръжаващата ни среда. Майкъл ми помогна в усилията ми да накарам вената си да набъбне, преди да забие иглата на спринцовката в нея — интимен жест, като споделяне на някаква телесна функция, особено при гледката на върха на иглата, която тъй леко проникваше през кожата, както и на кръвта, която се завихряше в резервоарчето под буталото на спринцовката. После отидохме на купон в партера на нашето общежитие. Останах с впечатлението, че наркотикът още не ме бе завладял, въпреки че светът около мен вече бе започнал да се превръща в някаква необяснимо съпротивляваща се на движенията ми лепкава, но все пак втечнена субстанция.

— Погледни само, Вик вече закима одобрително — обади се Пери, след това направи смешна гримаса, изобразяваща гротескна усмивка, подобно на клоун.

Гюс започна да обикаля стаята и скоро изчезна в тълпата, докато Майкъл и Пери отидоха да търсят бира. След няколко минути Гюс отново изникна пред замъгляващите ми се очи.

— Вик, връщам се от една много кофти обиколка. Целият съм разглобен.

Изглеждаше видимо раздрусан, защото цялото му тяло се тресеше.

— Ще трябва да престана с този боклук, Вик, защото просто се съсипвам. Само това ми се върти в главата и не мога да си го избия и това си е.

Настойчивостта в гласа му ме разтревожи не на шега. В един миг изглеждаше просто отчаян, но в следващия с необяснимо бързо избистрено съзнание — загадъчен коктейл, при това примесен с присъщата му брутална честност.

— Говори ми нещо, Вик, само не спирай да ми говориш, и то бащински. — Ала самият той не млъкваше, при това интонацията му ставаше все по-параноична.

— Случва ми се понякога тази омраза, тази чиста проба ненавист да ме пронизва целия. Все си викам, че бих могъл да бъда едно от онези момчета, за които си слушал да се говори, онези най-нормални типове, които започват със забърсването на хората направо от улицата, за да се изкачат един ден до върха. Това обаче никому досега не съм го признавал.

Сега вече действително адски се притесних, ама не толкова от бръщолевенето му, колкото от тежкото бреме на отговорността, която се канеше да стовари върху крехките ми плещи.

— Май няма да е зле вече да си тръгвам — плахо подех накрая. — Само трябва да се обадя на Пери и Майкъл.

— Да си ходиш ли? Че защо? — Внезапно ме изгледа с насмешливост и удивление. — А, да… Да не би всичко да е заради това, което ти наприказвах? Ама че си и ти, Вик. Всичко беше само на майтап.