Нино Ричи - В стъклената къща

— Досега нямахме възможност да поговорим за тази твоя идея за Африка — започна той. — Може би са те налегнали някакви католически увлечения под влиянието на цялата пропаганда, до която прибягват, за да привлекат нови мисионери. Спомням си как прибираха полиетиленовите торби и чували, за да ги изпращат с кораб в Африка, че местните хора там да събирали ориза си в тях. Взимаха дори найлоновите кесии за хляба.

— Не зная. Може би искам да отида там само заради климата — промърморих аз.

— Не, говоря ти сериозно. Зная, че си отскоро в тази група, но виждам, че възприемаш съвсем задълбочено идеята за заминаването. Просто не знам какво да ти кажа… дали това е пътят, по който трябва да се поеме. Засега поне ми е ясно само, че тези групи от доброволци вечно искат да променят хората, да ги накарат да мислят, че ние сме по-добри, отколкото сме всъщност. Не, не се шегувам. Ето, моята майка например има навика да оставя трохите от хляба на дъното на найлоновите торби. Това е нейната идея за благотворителност. Тя си въобразява, че те са като животните или нещо от този сорт.

— Каквото и да си мисли тя, торбите вероятно ще помогнат.

— Не е там работата, Вик, а в отношението на хората. Цялата дейност по подпомагането на развиващите се страни нищо няма да промени, ако хората не променят начина си на мислене. А това не може да се постигне в големи мащаби.

Усетих как в мен се надига гняв, но нищо не рекох. Той често говореше за намеренията си да замине за чужбина, но нищо не предприемаше. Тази негова склонност към празноглаво умуване се дължеше основно на липсата на предприемчивост у него.

Платихме си кафетата и се запътихме към изходите, извеждащи на перона. Пристъпих напред, за да се наредя на опашката от чакащите пътници, но Майкъл ме дръпна и ми предложи да се върнем в чакалнята.

— Разполагаме с още много време. Тези влакове винаги закъсняват.

Седнахме в чакалнята. Майкъл запали цигара, въпреки че съвсем наблизо стърчеше табела с надпис „Пушенето забранено“.

— Вик, знам, че малко е късно вече, но има нещо, което ми тежи като бреме и искам да го смъкна от плещите си.

Думите му ме изненадаха и изплашиха. Досетих се все пак, че Майкъл изпитва нужда да направи някакъв жест. Очаквах нещо като извинение, нещо свързано с това, което отдавна бе спотайвал в душата си. Но се оказа, дори и тогава, че аз не съм го разбирал, може би понеже съм приемал моята гледна точка като единствената възможна.

— Не зная как да го кажа, Вик. Мисля, че никога всъщност не съм се чувствал толкова раздвоен. Става дума за нещо толкова незначително, макар че не искам да изглеждам дребнав в твоите очи. Докато бяхме преди малко в кафенето, ти можеше да предложиш да платиш кафетата, просто като един съвсем дребен жест.

Имаше право: нали той ме бе довел до гарата с колата си, бе проявил желание да ме изпрати, преди да замина, но все пак аз не изпитвах желание да се покажа щедър към него.

— Дори и по времето, когато Гюс беше на квартира при теб, не зная как точно да го кажа, но аз гледах на нещата по по-различен начин от теб.

Сега вече наистина се смутих.

— За какво всъщност говорим?

— Само за начина, по който ти представи всичко това като много голяма работа и така нататък. Искам да кажа, че Гюс тогава действително го беше доста закъсал, но все пак се касаеше за най-обикновено гостоприемство.

— Само че тогава той не изглеждаше чак дотолкова зле.

— Хайде, стига, много добре знаеш какъв си е той. Той си остава верен на себе си, това е всичко, но в същото време се опасява, че може би му се присмиваш. Има и още нещо, наистина дребно, но ти тогава винаги си оставял храната си в дъното на хладилника, може би като някакво съобщение за него. Не искам да навлизам в тези досадни подробности, но имам чувството, да, само това, че ти така се отнасяш с всички хора.

За кратко поседяхме мълчаливо. Искаше ми се да мога да измисля нещо в своя защита, но бях безкрайно учуден от това колко много изведнъж се отдалечихме един от друг.

— Не зная, може би е свързано с италианския ни произход — изрече Майкъл накрая. — Нещо като прастар и досаден предразсъдък спрямо всеки, който не е като теб. Или пък е намесено нещо от миналото ти, нещо от този сорт.

— Въобще не си гледал на вас тримата като на италианци.

— Хм, не зная, ами… може пък и на това да се дължи.

Опашката от чакащи започна да се придвижва напред.

Майкъл и аз застанахме най-отзад.

— Слушай, Вик, не ми се иска да възприемаш това, което споделих с теб, като знак, че имам нещо против теб. Това не е вярно. Исках само да бъдем по-близки. Това е всичко.