Нино Ричи - В стъклената къща

— Искам само да споделя учудването си от това, което се каните да сторите с този приятел.

— А той какъв ви е на вас? Приятел?

— Искам да кажа, че според мен с него всичко е наред. — Погледнах към Ейс, исках да разбера дали ме бе чул, защото се опасявах да не го предам някак си; но той още зяпаше разсеяно през прозореца. — Искам да кажа още, че е леко пиян, това е всичко. Не мисля, че ще създава още неприятности.

— Не се безпокойте, драги. Ние ще го надзираваме. Защо просто не се върнете на мястото си?

Нищо не постигнах с намесата си. Но когато спряхме на Удсток и огледах перона през прозореца, за да проверя дали са свалили Ейс от влака, никъде не го видях.

Отново се зачетох в книгата си, но накрая неусетно съм задрямал. Сънувах нещо доста тревожно за някакви влакове, а светът наоколо внезапно бе опустял. Сънувах още и как някакъв човек го свалят от влака, може би беше жена, майка ми или леля ми, като дори и в съня ми това ми се стори адски странно; после нещо се промени и аз проумях, че съм допуснал грешка, че въпросната жена е непозната или че аз някак си съм проникнал в грешен сън, така че цялото ми внимание се върна към много по-важните неща, които се случваха някъде другаде. Но щом се пробудих, се усетих в необяснимо добро, дори приповдигнато настроение, защото реших, че най-после ще успея да загърбя всичко, което се бе случило с Майкъл и с Ейс. Това, което сега ми се струваше важно, бе, че няма с кого да споделя впечатленията си, че не е нужно да изопачавам истината за тях и че те просто бяха инцидентни явления в живота, който си беше изцяло мой.

Вече дипломиран, аз се прибрах у дома в толкова унило настроение сякаш заминавах на заточение. Дипломата ме отличаваше от роднините ми и веднага направи това различие лесно за назоваване, етикетът „дипломиран“ чрез който изпъквах в рода като първия висшист, ми придаде някаква тайнственост. От няколко дни въпросът за бъдещите ми планове висеше във въздуха и беше източник на напрежение между мен и баща ми. Едва когато той най-после започна да ме разпитва, проумя цялата сложност на всичко около моето бъдеще.

— Африка ли? — Имаше вид на човек, кой то действително нищо не може да разбере, беше безкрайно удивен, докато се опитваше да потисне гнева си. — Не мога да повярвам, че тук не може да се намери работа за учители като теб, та трябва да отиваш чак в Африка.

— Не става дума за това, че не може да се намери работа тук. Това е нещо като доброволческа мисия. Пък и аз все още не съм достатъчно квалифициран, за да преподавам тук. Ако искам да стане така, ще трябва да се върна в университета и да продължа образованието си.

Но в същата секунда усетих, че бях му представил зле положението си.

— Ако трябва да се върнеш и да си доучиш, не виждам защо да не го направиш. Както и не виждам какво ще ти помогне, ако заминеш за Африка.

Може би бяха нужни още малко усилия от моя страна, за да наложа решението си. Една-единствена дума от моята уста би могла да го накара да промени мнението си за моите дела и особено за моите бъдещи намерения; би уталожила усещането му, че съм го предал, че чрез заминаването си се отдръпвам от него и го изоставям.

Но между нас двамата като че ли не можеше да потръгне разговор, който да не е заразен с взаимно неразбиране.

— Просто това е нещо, което искам. Пък и е само за две години.

Той бе запланувал празненство по случай моето дипломиране, но сега удоволствието му се вгорчи заради притесненията около бъдещето ми. От няколко дни този въпрос като че ли го притесняваше, докато накрая чичо Алфредо не му предложи да организира празненството в просторния хол на новата къща, която наскоро бе построил.

— Ако бях на неговата възраст, и аз щях да постъпя така — рече той на баща ми по въпроса за плановете ми. Откакто бе построил къщата, той бе придобил самочувствие на преуспял мъж. — Погледни само ние на какво заприличахме? Целият ни живот премина в това непрестанно да превиваме гръб в тези оранжерии. Никога не сме отишли някъде по-далече от Ниагарския водопад.

— Да — рече баща ми, — ние тук си скъсахме задниците от работа, а сега те получават всичко наготово.

Но той всъщност искаше само да се увери, че няма нищо срамно в това, с което възнамерявах да се заема, преди да смекчи гнева си. Накрая стигна дотам, че се гордееше — поне донякъде — с мен и сякаш си признаваше, че аз всъщност осъществявам някаква част от собствените му мечти, които са си останали завинаги несбъднати.