Нино Ричи - В стъклената къща

За няколко седмици останах да работя във фермата. Наскоро бяхме изградили още няколко оранжерии, но покрити само с полиетилен, както вече правеха тукашните фермери. Сега в оранжериите преобладаваха дъговидно извитите подпорни конструкции. Затова те дори и външно изглеждаха много по-различни от старите, остъклените, които приличаха на гигантски стъклени къщи. Дори зад това привидно непресекващо разрастване на фермата, се криеха доста възможности за шляене и разтакаване, понеже по-голямата част от монотонната работа се възлагаше на мексиканските надничари, които всяка година наемахме. Те самите се наричаха офшорни работници, в моето съзнание това се свързваше с представата как те се тъпчат в своите бараки по отсрещното крайбрежие и всяка сутрин се домъкват с лодките си до нашия бряг на езерото, за да се захванат с работата си по тукашните ферми. Тази представа като че ли съответстваше на техния бит, на предългите монотонно влачещи се часове, запълвани единствено с тежък труд. После те се прибираха всяка вечер в малкия схлупен свят на караваната край котелното, която баща ми им бе отстъпил за през лятото. От там техните провлечени гласове се извисяваха понякога до късно вечер, прекосявайки цялото езеро, за да достигнат чак до моята спалня.

Мексиканците и аз се поздравявахме всяка сутрин, когато идвах на работа, с леко, но почтително кимване и едно „Buenos dias“, любезни и боязливи като любовници. Все се канех да подема по-продължителен разговор с неколцина от тях, но дните лениво си отминаваха и ние никога не стигнахме до нищо повече от размяната на усмивки и приветствия. Те бяха олицетворение на нашето минало, защото и досега бяха такива, каквито ние сме били, когато за пръв път сме стъпили на американския бряг — с мизерни надници като техните сега и с болезнено раболепие, също като тяхното, с настояване като тяхното да се бъхтят по дванадесет, дори по тринадесет часа дневно — та да се възползват от малкото месеци в годината, подходящи за работа на полето, през които им се позволяваше пребиваване в страната. И все пак не беше ясно как да бъде преодоляна дистанцията между нас, не беше ясно как да се отърсим от неизбежността на привичното мислене, заради което ги възприемахме единствено като наши наемни работници. Понякога, в неделните дни, те си устройваха празненства пред караваната, но без излишен шум. От съседните ферми им идваха на гости техни приятели, със завързани към багажниците на велосипедите си пакети от шест бири. През някой от прозорците на караваната се разнасяше музиката на обитателите на гетото, най-вече свирене с китари и дуети от треперливи гласове. Знаех, че пускаха малките си касети на касетофона в караваната. Често като бедняците от уестърните излизаха на припек, изнасяйки навън своите плетени столове и маси. Макар че баща ми понякога се присъединяваше за по някоя бира и разговаряше с тях на своя недодялан испански, все пак се усещаше неловкост, понеже за тях той си оставаше собственикът на фермата. От друга страна обаче общуването с мексиканските ни ратаи му напомняше, че и неговият живот отначало е бил също такъв — тежък, отруден, но същевременно простичък, недодялан и невинен. Напомняше му за отминалите дни, когато си е позволявал само в някой от топлите неделни следобеди да седне на масата отвън, пред паянтовата си барака, за да поиграе на карти с инглезите.

На стената във всекидневна висяха в рамки две въздушни снимки на фермата ни — едната е била направена скоро, след като баща ми я купил. На нея бяха запечатани очертанията на старото котелно, онова, дето изгоря после, на най-старата ни оранжерия, на хамбара, после следваше ширналото се зеленеещо се поле. Втората панорамна снимка бе от миналата есен, малко след построяването на най-новите оранжерийни блокове — онези, които бяха скрити под полиетилените. Това, което най-силно ме поразяваше, докато разглеждах двете фотографии, бе впечатлението, че сякаш принадлежат на две съвсем различни епохи: първата приличаше на филмов декор към сценарий за далечното минало — само с няколко порутени и мизерно изглеждащи постройки, които излъчваха умилителна пасторалност, задушени от волно ширналия се околен пейзаж, обкръжаващ отвсякъде сградите. Докато на втората, сградите във фермата изглеждаха съвсем модерно, впечатляващо мащабно, понеже всичко бе от бетон и от блестящ метал или стъкло. Дори и дърветата около къщата бяха различни на двете снимки — на по-новата много от тях вече бяха отсечени или поне старателно окастрени. Водоемът за напояване на първата снимка приличаше на оазис заради гъстите храсталаци по бреговете му, пък и самият той бе пълен с водни лилии. На сегашната фотография някак си се беше смалил, заради разчистените храсти и отстранените водни лилии, склоновете по брега изглеждаха оголени и само тук-там се забелязваха плевели или камари със смет. Като че ли създаденото от природата постепенно бе отстъпвало пред разрастването на оранжериите. Все едно че на мястото на онази обляна от слънчевите лъчи идилична местност ние бяхме съзидали тази крепост на съвременния напредък, като всичко що бе изглеждало по-естествено, тихомълком бе изтласкано настрани като ненужно. Може би целият наш прехвален прогрес всъщност не бе нищо повече от този процес. Той в крайна сметка ни лишаваше от някогашната отмора в простичката среда, към която сега се придържаха само мексиканските надничари, а за нас оставаха единствено спомените и копнежите по някой отдавна отминал слънчев следобед, без никакви кризи или заплахи, когато ти се струва, че тази идилия ще се продължи, докато свят светува.