Нино Ричи - В стъклената къща

Останах дълбоко угнетен и след като останах сам във влака. Намерих едно незаето място и оставих раницата си на съседната седалка, за да не седне там някой друг, но веднага ме загриза угризението заради дребнавостта ми.

— Трябва да вдигнеш раницата си, синко, за да има място и за другите пътници — рече ми един от съседите по седалка.

И в Оуквил наистина дочаках наказанието си: довлече се някакъв пияница, едър, тромав и брадат, с кожено яке, който преспокойно можеше да послужи като образец на недодяланост.

— Здрасти, приятелче.

Силният му глас стресна не само мен, но и пътниците наоколо, които веднага извърнаха глави. От отсрещната седалка, оттатък пътеката, една жена ми се усмихна заговорнически.

— Отивам само до Лондон, хм, да, де, щото ми се обади една шибана дърта лейди, че била яко затънала в лайната.

Изглежда, като че ли му се искаше да говори на въздуха, без конкретен събеседник, но имах чувството, че е готов да се нахвърли върху мен, ако му кажех да си затваря мръсната уста.

— Ами ти какво четеш там? Да не си учител или нещо подобно?

Така между нас се започна някакво подобие на разговор, посветен главно на неговото пиянско бръщолевене и на моето неангажиращо внимание.

— Името ми е Ейс 27 27 Непреводима игра на думи; ейс (ace, aces) означава асо, аса — най-силната карта от даден цвят в една колода. — Б.пр. , това, значи, е името, което нося. — Надигна едрата си ръка към мен с пиянска агресивност. — Ние, асата, винаги сме най-силните!

След това се захвана да повтаря тази фраза като някаква мантра.

— Никакви лайна не искам, уф, ама онази, дъртата, ме вика и това си е. Няма мърдане и туй то… Аз пък си рекох, че ще пътувам цели три дни във вагона. И това е всичко, приятел. Ама след кат преполових пътя до гарата, вече едва се влачех.

Пристигна кондукторът, за да провери билетите ни. Ейс не успя да схване в първия миг какво се иска от него, а сетне се зае да тършува из джобовете си.

— Побързай де, цял влак ме чака.

— Ти пък за къде си се разбързал толкоз? — най-спокойно му отвърна Ейс. — Все ще изскочи отнякъде шибаното билетче, де.

Околните заизвръщаха глави към нас.

— Ето го, сър, виж само къде съм го бил заврял, ха-ха.

— Внимавай какво приказваш, приятелче, или ще те смъкна от влака още преди да си се изхрачил.

— Както кажете, сър — послушно кимна Ейс и се захили. — Не искам да създавам неприятности.

— Шибан чиновник — промърмори той щом кондукторът отмина. — Явно е от онези, които ако го почерпиш с няколко бири, със сламка ще ги пие.

След няколко минути обаче когато кондукторът се върна, завари Ейс прострял крака си през пътеката. Кондукторът се спря. Очевидно търсеше повод за нова кавга.

— Прибери си крака от тук.

— Никакъв шибан проблем няма, сър.

— Не, мисля, че има проблем. Ще престанеш да ругаеш или ще изхвърчиш от влака. Става ли?

Усетих как гневът в Ейс се надигна, но по лицето му бе изписана безпомощност.

— Дай си малко почивка, бе, човече. Ти си този, който се опитва да ми срита задника.

— Не мисля, че трябва повече да се разправям с теб. Тези хора са платили билетите си също като теб, ама не искат да имат нещо общо с измет като теб.

— Ти си този, дето вижда проблеми навсякъде. Що не се шибаш тогава?

Малко оставаше от искрите на омразата, прехвърчащи между тях, да лумне пожарът на насилието.

— Ще направя всичко възможно, за да те изхвърля от тук.

Кондукторът се върна на пътеката и след няколко минути доведе друг униформен, доста по-едър и по-широкоплещест от него. И доста по-спокоен.

— Защо просто не дойдете с нас?

Сега вече Ейс бе принуден да се подчини. Надигна се с отегчено изражение.

— Пак ще се видим, човече — обеща ми той.

Целият епизод беше толкова глупав и ненужен. Трябваше да се намеся по някакъв начин и да се опитам да върна Ейс. Реших да поговоря с кондуктора, макар да долавях фалша в този закъснял жест на солидарност. Все пак си направих труда да премина през целия влак, та да се завлека чак до празния служебен вагон, където заварих само четирима униформени мъже в първото купе. При тях беше и Ейс, с гръб към пътеката, загледан през прозореца. Като влязох там, той ме изгледа мълчаливо и леко ми кимна, но не ми се стори нито смутен, нито разтревожен. Може би дори вече бе забравил за моето съществуване.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — запита ме кондукторът, който преди малко се бе скарал с Ейс, макар сега да се престори, че въобще не ме познава.