Нино Ричи - В стъклената къща

Къщата на чичо Алфредо бе построена в стила, предпочитан от всички италианци в Мърси: дълга, тухлена, с бяла мазилка и доста натруфена с външни декоративни елементи. Беше издигната върху ниско възвишение от изкопаната от булдозера пръст, в съседство със старата му къща, в която останаха да живеят синът му Джино с жена си. Сякаш беше илюстрация на приказката за завидния успех на емигрантите в Америка, където всеки преуспява. На горния си етаж къщата приличаше по-скоро на мавзолей. Изобилстваше от никому ненужни стаи оскъдно обзаведени с нови мебели, с небоядисани стени, само с гола мазилка. Тук-там се срещаха вещи, свидетелстващи за внезапни изблици на екстравагантност, но те се губеха сред просторните помещения. Обаче стаята с телевизора или по-скоро холът се оказа наблъскана както с нови, така и със стари мебели: в единия край се мъдреше вграден бар, а в другия — напълно обзаведена кухня, цялата в лъснати до блясък керамични плочки, но с овехтели мебели, примъкнати от старата къща — може би като опит за възкресяване на преживените в нея години. Имаше още една стара, отдавна хлътнала кушетка, още по-старо кресло, също толкова вехт хладилник и един отдавна демодиран черно-бял телевизор. Цялата картинка неволно напомняше за убежище на бежанци, едва спасили се от някакво страхотно бедствие. Така че горният етаж подсказваше смътно идеята как би могъл да изглежда светът, ако ние, хората, се придържаме само към истинската си същност, докато продължаваме да се лутаме сред нашите нескончаеми житейски преходи.

Масите за тържествения обяд, претъпкани с прибори за хранене, чинии, купи и чаши, бяха подредени в единия край на този хол. Хората отново демонстрираха своята необяснима — поне за мен — добронамереност към моята особа, тикайки ми в джобовете пликове с наблъскани в тях банкноти. Явно бяха готови да повярват на всяка легенда за сериозната промяна в моя житейски път. В началото на обяда чичо Алфредо вдигна тост в моя чест, като намекна за някакви особености на африканките, но аз не успях да схвана думите, произнесени на старомоден италиански диалект.

— Както и да е, нали той прекара половината от живота си в джунглите на бащините си оранжерии, така че според мен, няма да му е трудно да се оправи и сред африканските джунгли.

Но аз самият не вярвах, че някога пак ще се завърна тук и дори не исках и да си помислям отново да се потопя в този тъй статичен свят.

След като ми посветиха вниманието си през първите няколко минути от празненството, хората се върнаха към обичайната си ленива незаинтересованост към всичко, което не бе пряко свързано с тяхното ежедневие. Сложиха ме да седна до Нина — дъщерята на чичо Алфредо. Спомних си, че се бях виждал с нея, докато работехме заедно. Спомних си още как тогава ми бяха направили силно впечатление извивките на тялото й, приятно очертаващи се под дрехите, както и капчиците пот по слепоочията й заради горещината в оранжерията. Не бях забравил обаче и своята дребнава омраза към нея и породилото се в нея ответно презрение към мен. Но сега тя вече принадлежеше към друго поколение и нямаше спор, че мястото й бе тук, сред всички нас. Донякъде все още й завиждах, че се чувства тук толкова удобно — нали си бе у дома — макар че в същото време не можех да си обясня защо сърцето ми се разтуптяваше само като я видя.

— Значи можем да очакваме, че въобще няма да се завръщаш у дома, докато не изтече срокът ти за пребиваването там.

— Не зная. Съмнявам се дали ще стане точно така.

— Аз пък винаги съм си мислила, че и на мен може да ми се прище да направя нещо такова, е, може би не за две години, а само за година, година и нещо.

В интонацията й обаче не се долавяше истинска завист, а просто моментен интерес към нещо, което се намираше извън истинския обхват на нейния живот.

Храненето привърши и вниманието на всички, както си бе неизбежно, се пренасочи към децата, които оживено обикаляха стаите. Тези, които вече бяха заситили стомасите си, станаха от масата. Жените се засуетиха с прибирането на трапезата. В това бавно разгръщане на обичайните ритуали ние почти приличахме на съвсем нормално семейство, ще речеш: едва ли не процъфтяващо, на хора, способни да си позволят този обилен гуляй с препълнена с ядене трапеза и още повече напитки, сред детската глъчка и задушевните разговори. Случи се тъй, че по едно време мимоходом улових погледа на баща си, останал да седи сам край ъгъла на масата. Внезапно ми се стори състарен и обезверен като някакъв забравен от всички престарял родоначалник. Сред мрачната тръпка, която ме разтърси, отново усетих неразрушимата връзка между нас двамата, нашата еднаквост, която в края на краищата винаги ни обединяваше. Всичко това бе примесено с моето желание да спечеля одобрението му, макар да бе невъзможно, което пък обясняваше и подтика ми да избягам от него.