Нино Ричи - В стъклената къща

— Къде отиваме?

— Мислех си, че бихме могли да се отбием до Пойнт Чипеуа.

— Но нали там хората обикновено ходят само за тайните си любовни срещи.

— Хм, да, хм, и аз съм слушал за това. Но нали твоето майче няма да ни позволи да се срещаме до следващата година. Каква скука.

— Какво сега не е наред? — най-после ме попита Рита.

— Какво те кара да мислиш така?

— Не зная. Просто ми прозвуча така, като че ли става дума за нещо много важно, когато каза, че искаш да ме видиш. Обикновено се отбиваш просто така.

— Исках да съм сигурен, че като дойда, ще те намеря в къщата. — Почувствах се неудобно, че съм толкова настоятелен да спечеля вниманието й. — Освен това може да се случи така, че цели две години да не можем да се видим. Та си казах, че трябва да имаме поне един шанс да си поговорим.

Рита ми отвърна със закачливо важен тон:

— Настана време — рекъл моржът, — да си поговорим за много неща. 28 28 Луис Карол, „Алиса в огледалния свят“, поемата за Моржа и Зидаря, рецитирана от Туидълдум. — Б.пр.

Останах искрено изненадан от тази внезапна проява на изискан литературен вкус.

— Това пък какво трябваше да означава?

— Не зная. Това е просто стих от някаква поема. Просто така ми хрумна.

— От кога си започнала да цитираш поезия?

В бързината не успях да го изрека така, че да прозвучи като комплимент, но все пак тя се изчерви от смущение, примесено с удоволствие.

— Е, може би ти не си единственият умник в нашата фамилия.

Неусетно стигнахме до входа на парка. От будката излезе служителят и аз, за моя изненада, познах в него един от моите съученици от гимназията. Тогава беше един от най-харесваните от момичетата младежи. Дори и сега от него се излъчваше същата веселост и с нищо неоправдана самоувереност. Инстинктивно ме обзе срам и набързо проверих мислено с какво може да ме компрометира, обаче той с нищо не издаде, че ме познава.

— Желая ви приятен ден, сър.

Напредвахме в пълна тишина сред огромния парк. Само двигателят на колата глухо боботеше под плътния покров от гъстите клони на дърветата, сплетени високо над главите ни. Прониза ме хладна тръпка, която навяваше униние — сред дърветата сякаш се смалявахме още повече, изгубени сред тънещия в полумрак хаос от буйна растителност и гниещи дънери. Стройният бук редом до ниската смрадлика, следвани от кленовете, всичките надвесени над нас сякаш ни принуждаваха да се възприемаме като загубили се сред гъсталака хлапета, заловени в плен от виещите се диви лози и изпопадалите сред пъновете или върху тях пречупените клони. Помня, че веднъж при една училищна екскурзия ние стигнахме до най-издадения навътре в езерото край на носа Пойнт Чипеуа, където сушата се врязваше толкова навътре в езерото, че създаваше илюзията за последния отрязък от континента. Тогава се замислих за първите пришълци, за първите европейски изследователи, довлекли се чак дотук и как преди толкова много столетия са се озовали пред тази стена от непроходими гори, за да се почувстват едва ли не като същества, дошли от друга планета.

Рита съзерцаваше замислено дърветата през своя прозорец. Тя беше наполовина извърната на седалката си, така че се виждаше само бузата й и дългия небрежно спуснал се кичур от косата й. Ъгълът, под който я гледах, изведнъж ме накара да се почувствам напълно чужд.

— Мисля, че би трябвало по-често да идвам тук, след като хората толкова много говорят за това място — изрече тя. — Да се любувам на птиците или нещо такова.

— Можеш да идваш да плуваш в езерото.

— Да, наистина.

Отбих от главното шосе към чакълестия страничен път, водещ към западния бряг. Там заварихме една двойка да се пече на слънце, въпреки че този ден в началото на юни все още бе доста хладен за слънчеви бани. После попаднахме на едно семейство, разположило се за пикник върху една от широките дървени маси, сковани досами брега, изглеждаха блажено разпускащи, като че ли се намираха в някакво крайбрежно ресторантче. Задминах ги и спрях в най-отдалечения край на зоната за паркиране, с гръб към езерото. Отляво бреговата линия се виеше плавно и небрежно докъм дъсчената пътека, стигаща чак до плажа пред Мърси, но краят й се мержелееше неясно в далечината. Сега пред нас бе останало само притихналото езеро, разпростряло се в своята северняшка стоманено неподвижна синева, необятно като морето.

Измъкнах една цигара от пакета си.

— Може ли и една за мен?

Рита се бе извърнала на седалката си и подложила единия си крак под другия.