Нино Ричи - В стъклената къща

— Не бива да пушиш — припомних й аз, но все пак й подадох една от моите.

— Пуша само когато съм нервна.

— А сега нервна ли си?

— Не зная. — Погледна нататък към брега и изпусна тънка струйка дим. Там имаше някаква жена в торбести шорти и бандана около врата, която разпъваше плажната си кърпа. Като се наведе да я оправи върху пясъка, блузата й за миг се спусна надолу и разкри червеникавата цепнатина между гърдите й. — Мисля, че когато ми позвъни, се заредих с очакване, че ще поискаш да си говорим за нашата майка и за всичко останало.

Всичко друго бях очаквал, само не и това. Това хрумване ми се стори дотолкова невероятно, че в първия миг не знаех как да отвърна, скован от боязън да не реагирам прибързано и недообмислено. В първия миг аз си представих как ще започнем разговора по тази мъчителна тема, как ще се старая да спечеля доверието й. Но в следващия се почувствах безкрайно неудобно, всичко ми изглеждаше напълно загубено, съсипано от нейния тъй ненадеен порив към доверие.

— Какво те кара да мислиш така?

— Не зная, само се опитвам да си го представя какво е било.

— Не знаеш ли вече всичко за нея? Искам да кажа за това, което се е случило?

— Да, мисля, че ми е известно. Искам да кажа, че поназнайвам все пак това — онова, ама все ми се струва, че ти знаеш повече.

Това, че тя знаеше нещо, май още повече влоши нещата и направи невъзможно говоренето на тази тема освен само с най-общи и мъгляви описания.

— Как стигна до този извод?

— Не зная, просто така стана, от това или онова насъбрах по нещо, макар да ми изглежда, че историята всъщност не е чак такава голяма тайна. Майка ми ми поразказа малко, не много обаче, а пък Елена винаги е обичала да разпитва хлапетата в училище, особено онези, италианците, та си мисля, че техните родители все са им споменавали по нещо. Пък и леля Тереза…

— Леля Тереза ли? Какво, да не е било още когато си била малка?

— Не, искам да кажа, че започна, откакто взе да ме посещава.

— И за какво толкова си говорихте?

Тя изведнъж стана много по-сдържана, явно изплашена, че неволно се бе издала.

— Мислех, че знаеш. Понякога тя се отбива при мен, говоря за последните две години. Е, не много често, май че всичко на всичко три или четири пъти. От известно време обаче не е идвала…

Кой знае защо това разкритие ме опари. Възприех като предателство това, че леля Тереза скришом е посещавала Рита, че го е вършела, докато аз нищо не съм знаел. Макар да бе точно в нейния стил да ги върши все такива, да се стреми всичко да поставя под своя контрол.

— Какво, да не би тя да се опитва да те върне отново в семейното лоно или нещо от този сорт? Да те кръсти в правата вяра?

— Не. И защо? В какво да ме кръсти?

— Тогава какво точно ти разказа тя?

— Само за това, което се е случило и така нататък.

— И как се стигна до всичко това? Ти ли започна да я разпитваш?

— Не мисля, че стана така. Искам да кажа, че всъщност не си спомням точно как беше. Май че тя бе тази, която поде темата. Предполагам, че не е искала да ме остави да си мисля, че майка ни е била някаква грешница или нещо такова, както я одумват хората.

За кратко и двамата останахме мълчаливи. Рита се помръдна и изпъна крака си, като инстинктивно придърпа полата към коленете си.

— Да не се разсърди нещо?

— Защо да се сърдя?

— Не зная, но изглеждаш така… не зная как да го кажа.

Неудобството се настани съвсем отчетливо между нас.

Не бях очаквал да дойде момент като този и въобще не бях подготвен за него. Направо онемях, защото така и не успях да измисля версия за въпросните събития, която поне донякъде да звучи правдоподобно и да е годна за представяне пред Рита.

— А ти как сега се чувстваш след всичко това?

— Доста странно, бих казала. Отначало за мен беше като някаква игра да откривам все нови и нови събития, за мен поне нови де, ала сега наистина не зная какво да мисля. Все едно, че няма нищо общо с мен. Искам да кажа, че вече не е както по-рано, когато нищо не знаех. Не е ли странно?

— Не, не е странно. Дори е съвсем нормално, бих казал.

Сякаш между нас зейна някаква неприятна празнота.

— Все пак, ако някога поискаш да си поговорим отново за това…

— Разбира се.

И двамата ни споходи такова облекчение заради взаимния ни отказ да разнищваме тези отдавна отминали събития — след едно толкова осезаемо отдръпване от парещата тема — че ни се струваше напълно невероятно отново да я подемем някога.

Поразтъпкахме се покрай брега. Още не бяха изчезнали следите от буйните пролетни ветрове и дъждове, тук-там се натъквахме на дървени отломки и на други отпадъци, довлечени от бурите, което придаваше на брега изоставен вид, независимо от всичките любители на пикници и слънчеви бани.