Нино Ричи - В стъклената къща

— Странно е, да, наистина е странно как се случват нещата — поде Рита. Докато бяхме потънали в собствената си тишина, аз я чувствах безнадеждно изгубена за мен, та сега тя ме изненада с този плах опит за близост. — Имам предвид как ми се наложи да свикна да живея със семейство Амхърст и всичко останало, макар сега да ми изглеждаше толкова нереално.

— Във всеки случай накрая май всичко се уреди.

— Да, и аз мисля така. Все пак всичко е наред, не зная всъщност, но поне ми се струва, че понякога в мен има двама души или нещо такова, толкова е различно всичко.

Почувствах в себе си някакво охладняване към нея, може би просто защото се съпротивлявах срещу тази интимност, въпреки че съвсем доскоро именно за това бях жадувал.

— Добре ли помниш всичко, което си преживяла? Искам да кажа, откогато започна да живееш с нас?

— Не зная. Пък и нали тогава съм била много малка. Но поне името й помня: леля Таормина. Тя беше добра. Дори по едно време вярвах, че ми е майка или нещо от този род. А после помня и леля Тереза, разбира се, още откакто пристигна в стъклената къща. Много добре си спомням как тя постепенно свикна да ми чете приказки и това-онова, макар че първия път, като пристигна да ме види, едвам я разпознах.

Обаче нейните спомени, за разлика от моите, не се оказаха заразени с тревога. Тя бе в състояние да си припомня някакво свое спокойно дори приятно детство, когато е живяла леко и нищо лошо не се е случвало.

— Сигурно съм била голяма пакостница — каза тя.

— Не. Ти наистина беше много тиха.

— Хм, звучи смешно, защото аз не го помня така. Винаги съм мислела за себе си, че съм доста шумна или нещо от този сорт, просто не зная как да ти го опиша.

Върнахме се в колата. Предложих й цигара и за няколко минути пушихме мълчаливо. Рита остана загледана навън към езерото, изпаднала в някакво необяснимо за мен непоклатимо спокойствие.

— Господи — промълви тя накрая, — спомних си времето, когато директорът на училището, господин Пиърсън, те повика в кабинета си. Тогава бях уверена, че ти ще ме изобличиш в лъжа пред него. Тогава май на всичко съм гледала по-различно от сега. — Размаха пръст във въздуха, имитирайки господин Пиърсън. — Повече никакво размотаване из коридорите, момичета! Марш по стаите! Веднага!

Опитах се да изровя от паметта си спомените от онзи ден, но си спомних единствено досадното бръмчене в главата ми от стърженето на нокти по черната дъска.

— За какво си излъгала тогава?

— Ами за белезите ми и за други такива работи по тялото ми.

Усетих как се изчервих.

— Тогава нищо не казах за това. А ти какво си очаквала да кажа?

Но тя не ме разбра.

— Не зная, но си мисля, че тогава съм очаквала ти да му кажеш истината, че съм си играла и така нататък.

— Какво искаш да кажеш?

— Искаш да кажеш, че не си знаел? За всички онези белези и останалото — е, не за първите, защото тогава това тъкмо започваше. Но след това ние свикнахме да разказваме на г-н и г-жа Амхърст, че съм ги получила от баща ти. Това бе хрумване на Елена, защото тогава тя все си мислеше, че за да мога да остана с нея при семейство Амхърст… А пък аз си мислех, че знаеш.

В мен започна да се надига бясна ярост.

— От къде бих могъл да зная?

— Ами, аз просто си мислех, че ти също би могъл да си го измислиш.

Тя ми представи цялата история толкова невинно, като някаква безобидна постъпка, в която сме забъркани и на която бихме могли дружно да се посмеем.

— Да не би да се разсърди сега? Та тогава съм била съвсем малко дете.

— Не, не съм сърдит, но просто нямах представа, че някой може да измисли нещо толкова чудовищно. Че баща ми е бил чак такъв звяр…

За миг останахме замрели сред напрегнатата, неловка тишина. Сега всичко пред мен се срути. Само допреди миг ми се струваше, че най-после сме започнали да се разбираме, но сега вече всичките ми надежди пропаднаха.

— Виж, много съжалявам — рекох накрая, — но поне очаквам всичко това да е било за добро.

Потеглихме назад към дома на семейство Амхърст, без да разменим повече и дума. Гневът ми постепенно се стопи, за да остане само неудобството от мълчанието, което ни бе погълнало. Всеки момент ми се струваше, че повече никакво помирение между нас не е възможно. Когато спрях колата пред дома на семейство Амхърст, Рита първа заговори:

— Значи да очаквам, че когато се върна от Англия, ти ще си заминал за Африка? — Говореше колебливо. Като че ли очакваше да я поканя да ме изпрати на летището, но аз се престорих, че не се досещам и дори че съм си помислил точно обратното: че тя самата предпочита да не идва на изпращането ми.