Нино Ричи - В стъклената къща

— Аз пък се надявам да пътуваш добре и всичко останало — рекох.

— И ти. Може би ще си пишем писма или нещо такова.

— Ще бъде прекрасно.

Тя смутено се наведе към мен и докосна бузата ми с устните си.

— Е, довиждане тогава.

И макар че през следващите дни стотици пъти ми се искаше — до болка чак — да й се обадя, дните отминаваха все тъй смълчани, докато накрая денят на нейното заминаване дойде и отмина.

Когато стана ясно, че във фермата не се нуждаят от мен, постъпих на работа — само за летния сезон — към една група, която се наричаше Италиански исторически комитет, и бе получила финансиране от правителствените институции с цел проучване на историята на италианските емигранти в Мърси. Те бяха дали обява в рубриката за свободни работни места, в която се уточняваше, че са им необходими четирима студенти, за да се свърши тази работа. И макар че на мен тази обява ми се стори донякъде съмнителна, все пак си подадох документите и заедно с още неколцина други кандидати бях поканен на интервю като кандидат за координатор на проекта.

Комитетът формално бе подчинен на италианския клуб в Мърси, така че бе уредено нашите интервюта да се провеждат в неговата заседателна зала. Без да се самоизтъква, Коломба, секретарката на клуба, тихомълком ръководеше цялата дейност, като винаги бе удивително компетентна и ефективна. Но останалите членове на групата се оказаха крайно неподходящи, понеже бяха подбрани само застаряващи фермери и някакви напористи жени на средна възраст. Имаше само неколцина по-млади и по-добре говорещи хора, които вероятно държаха в комитета само за да му придават по-голяма тежест.

— Ние още работим върху подробностите около плана за това как да организираме цялата работа — каза ми един от тях. — Имаме дори един университетски професор, който ще ви помага да се справите с изследванията.

Председател на комитета беше Дино Манчини, син на стария емигрант Салваторе Манчини от Вале дел Соле. Този Дино беше с кръгло лице и с още по-закръглен корем, доста приветлив, но говореше много неразбираемо на английски и с това ме затрудняваше, защото често се впускаше в многословни обяснения. На мен поне ми приличаше на изисканите господа, които имат навика да сядат край масите по терасите на кръчмите в Рока Сека, претенциозни към всичко наоколо и снизходително дружелюбни, напомнящи за местното си влияние само когато се налагаше да се прави разлика между тях и простолюдието. По време на интервюто ми той не престана да ме гледа с необяснимо, поне за мен, бащинско великодушие, сякаш бе решил да си затвори очите за някакъв мой очебиен недостатък.

— Сигурен съм, че умееш да говориш на най-мъчните италиански диалекти, но дано успееш да се справиш и с най-трудния от всички, сицилианския, защото може да ти се наложи да се разправяш понякога и със сицилианци. Затова все пак те питам: мислиш ли, че ще се справиш? Искам да кажа: само колкото да можеш да се разбираш с тях, защото зная, че си роден на юг, а може и в училище да си учил този диалект.

— Мисля, че ще успея да се справя.

Но когато интервюто приключи, той заговори още по-разпалено, инстинктивно отдавайки уважението си само на мен като към единствен мъж сред новите кандидати:

— Вие, младите, сте ходили на училище, затова ние само ще ви дадем идеята, насоката де, ама вие, младите, ще трябва да решите кой ще е най-добрият начин за осъществяването й. Ние смятаме, че може би тъкмо онези, които първи дойдоха тук, ще бъдат най-полезни за клуба и за всичко останало. Какъвто и начин да измислите за справяне със задачата, все ще е за добро. Всички тези къщи по брега на езерото, например, по времето, когато моят старец е пристигнал тук, доста преди войната, са били стопроцентова собственост на англичаните, а ето че сега всички принадлежат на италианци.

— Това, което имаме предвид — обади се единият от младежите, нагърбил се с ролята на преводач на останалите, неспособни да схванат какво им говори толкова забързано Дино Манчини, — е някаква книга, която да бъде издадена в чест на Столетието. Историческа книга, започваща с разказите за преживяванията на първите италиански заселници по тези места, със стари фотографии и с други подобни архивни материали.

— Само че не бива да очаквате ние да я напишем — благоразумно се намесих аз. — Написването й може да отнеме години.

— Ще се справим — закани се Дино. — Това ми изглежда като задача, достойна за професора. Той ще напише книгата, а за вас, младежи, ще останат само предварителните проучвания.