Нино Ричи - В стъклената къща

Ала в крайна сметка този юбилеен сборник ми се стори като някакъв анахронизъм, понеже макар да предлагаше безчет фотопортрети, свързани с идиличното минало на този пасторален край, не можеше да подреди в една ясно очертана права линия събитията от миналото и тези от настоящето, което на мен ми се струваше, че е най-същественото, за да бъде разкрита тъканта на живота в Мърси с неговата разнородност и хетерогенност. По едно време ми хрумна да се разровя сред азбучния указател, даден като приложение в края на сборника. Като се изключат няколкото по-странно звучащи имена, в него изобилстваха англосаксонските, запълващи колоните така, както буен поток залива руслото си. Сред първите заселници правеха впечатление имена като Армстронг, Бейкър, Кембъл, Къртис и Дрейк. Това откритие ми достави перверзно удовлетворение, че ние, емигрантите от италиански произход, сме тук по-скоро като някакво отклонение от преобладаващата тенденция, макар да вярваме, че сега притежаваме града. Защо по онова време местен жител с италиански корен никога не е бил избиран за член на общинския съвет, за съдия или за депутат. Нашите хора едва са успявали да се впишат в живота на града, заради което са се ограничавали единствено с организирането на своите клубове и с честването на празниците на светците. Дори и бизнес разделът на азбучния указател свидетелстваше за оскъдното, невзрачно присъствие на италианските предприемачи срещаха се само споменавания за бръснарници, дрогерии, магазинчета за сувенири; следваха две или три строителни фирми; не липсваше, разбира се, и фирмата на Лонго. Това все пак е било достатъчно за някаква степен на независимост, за създаване на житейски удобства извън царството на инглезите.

Една фотография в края на сборника показваше елегантната сграда на новата обществена библиотека, заместила по-старата, доста по-внушителна сграда — наистина старомодна със своите бели колони и бели корнизи, типични за ренесансовия стил, господствал по онова време. Съборили я, за да освободят мястото за новата. Необходим ми бе обаче само един миг, за да се досетя какво бе останало до днес от запечатаното на снимката: фонтанът, който италианските строители бяха съградили в средата на триъгълно оформената тревна площ пред библиотеката като част от тяхното възприятие за значението на Столетието. Несъмнено по времето, откогато датира тази фотография, още не е било започнато прокарването на шосето, което сега стига до новото кметство, превърнало се в централната и най-важната сграда в града. Или може би този фонтан е служел не толкова като знак на приноса на италианците към преуспяването на града, а просто като един паметник в чест на тяхното неопровержимо присъствие тук.

За да не останат по-назад, ливанците също бяха изградили свой монумент — голяма църква, посветена на Дева Мария, извисяваща се над техния клуб в едно от предградията. Църквата беше увенчана с бетонен конус с вита конструкция, със спирални извивки, на височина до три или четири етажа и се открояваше със заострения си връх над всичко наоколо като пристанищен фар. Всички тези неща съставляваха една по-различна история, непресекваща и като че ли нямаща нищо общо с пристанищната дейност, с пожарникарските коли и с градските съветници, които присъстваха във всички митове за основаването и ранното процъфтяване на Мърси след прогонването на индианците от тези земи. По-скоро изглеждаше така, сякаш е имало повторна колонизация, но този път много по-кротка и по-безкръвна, самоуверена и способна да се защитава сама, която не толкова подменя династиите на сивобрадите основатели на града, колкото ги изтласква постепенно в забвение.

Но въпреки всичко историите на тези две колонизации не бяха чак толкова различни — първите заселници в града са имали същите скромни корени и никой от тях не е притежавал виден произход. И те са страдали от същите трудности, от същия недоимък. И те са вярвали, че завинаги ще си останат чужди на тази земя, с която толкова трудно са се преборвали. Може би дори и мотивите да се разказва сега всичко това също не се разминаваха много — бяха продиктувани от желанието не толкова да се възхвалява миналото, а да му се отдаде заслужена почит, дори ведно с всичките долни и безчестни постъпки. За да се пренареди миналото като облагородяващ източник за настоящото щастливо благоденствие.

Срещах се с професор Мариани в тясната и душна редакция на издавания от него „Работнически вестник“. Той често измъкваше списък с въпроси от чекмеджето на малкото си бюро, отрупано с папки и стари вестници. Сакото му беше преметнато небрежно върху стола, вратовръзката разхлабена, а ръкавите му — запретнати. Изглеждаше като чиновник, като карикатура на себе си, професор социалист, бъхтещ се в мръсния кабинет на редакцията на своя социалистически вестник.