Нино Ричи - В стъклената къща

Сред интервюираните от мен емигранти и техните потомци се открояваха отчетливо три групи: молизаните, т.е. хората от моя роден край, все още, дори и тук, в далечната Канада, се деляха на абручезите от Абруцо и истинските молизани от Молизе, оформящи един общ регион; следващите бяха чиочарите, а третите — сицилианците. С разширяването на обсега от разпитваните люде на мен възлагаха все повече от набелязаните за интервюта молизани, понеже аз говорех тяхното наречие и така все по-рядко се заговаряше на английски. Това смесване на езиците, разбира се, зависеше от годината, в която даденият емигрант е пристигнал в Америка, пък се намесваше и влиянието на стандартния италиански говор, така че неусетно се достигаше до второ ниво на напрегната формалност. Дори и техният диалект понякога ставаше толкова щедро наситен с невъобразими англицизми, че може би се губеше всякаква връзка със смисъла извън малобройната колония в Мърси и около града, към която те принадлежаха. Нагледно си представях как след години етнографите ще се ровят из касетите с тези наши записи, как ще ги тачат като реликви, само че на мен лично те ми изглеждаха като несвързано бърборене или по-скоро като несъвършени останки от един постепенно избледняващ свят, изцяло принадлежащ на миналото, осветяван чрез тези трудноразбираеми слова, които свидетелстваха за трудните времена, преживени от тези люде, постепенно формиращи своята общност. Тези интервюта, посредством до болка познатите ми обрати на хорската реч, пришпорваха паметта ми като остен към ленивото говорене, останало в наследство може би още от прадревните самнити. Лекото неудобство, което ме глождеше от самото начало на работата по проекта, ставаше все по-настойчиво: винаги се стигаше до момента на разпознаването, при което хората ме въвличаха в историите си като свидетел на тяхното минало.

— Но нали ти си роден тук, тъй че би трябвало да помниш как е било.

Само че аз не бях част от тяхното минало, искаше ми се да им възразя. Нито бях сред официалните лица, измислили целия този проект, което оставяше някъде настрани най-същественото: и мухите, и лятната жега, и цветовете на вечерния сумрак, и самата тъкан на нещата, за които никой от нас не заговори. Но после, в една вечер, аз отидох да разпитам една двойка престарели хора от Вале дел Соле, пристигнали в Канада около година преди мен.

— Знаеш ли, че помня майка ти — изненадващо ми заяви старецът, толкова простодушно, че в първия миг останах убеден, че нещо се е объркал. — Тя имаше навика да идва за мляко при нас още когато беше малка.

— Такъв срам е това, което се случи — обади се жена му, — cchella disgrazia. И на баща ти хич не му беше леко, помня това, ама той стори най-доброто, на което бе способен, така че срещу него никой дума не може да каже.

Трудно преглътнах казаното от тях. Не можах да насиля ума си да приеме мисълта за всичко онова, което се бе случило, онова, което бе забулило целия хоризонт на моето минало, а сега беше сведено до няколко сухи, ала въпреки това обидни забележки, сякаш бе нещо, на което тези непознати мен хора бяха готови небрежно да махнат с ръка. Cchella disgrazia, какво нещастие, какъв резил — тези две беди май винаги вървяха ръка за ръка в представите на хората, защото всяка трагедия бе някакъв вид унижение, Божие наказание; ала ето че тези старци заговориха за това съвсем небрежно, което превърна събитието в нещо далечно, нещо, което все някак си може да се преживее. Може би аз си оставах единственият, в крайна сметка, който никога не бе способен ясно да съзира нещата, защото продължавах да нося бремето за греха на майка си и смъртта й със скръбта, на която е способно само едно седемгодишно дете, докато за другите тези неща отдавна бяха избледнели в хода на времето.

Това бе точно онова, за което веднъж майка ми бе споменала пред мен, макар че може би само заради дистанцията на времето аз инстинктивно приех сега, че тези хора са ме познавали още оттогава. Ала през цялото лято тя като че ли ме спохождаше в сънищата ми, пробуждаше позабравените подробности, излизащи наяве покрай тези интервюта, за да се отдръпва като сянка между лесно предсказуемите разкази на хората от нейното време и някои неясни предположения или истини, които аз неволно копнеех да узная от тях. След това, докато разпитвах една млада жена, наскоро пристигнала от Италия като младоженка, някакъв неин небрежен, напълно невинен жест изведнъж изведе пред очите ми образа на моята майка с поразяваща яснота, не просто като видение от царството на призраците, а като пример как би жестикулирала тя в този миг, толкова правдоподобно и реално, както и тази жена, която стоеше в този миг пред мен. И макар да се почувствах като прободен, осъзнавайки загубата, прободен от мъката по майка ми, внезапно осъзнах, че всичко останало, което зная за нея, както и онова, което съм си въобразявал, че зная, още лежи скрито дълбоко в мен, цялостно и недокоснато, живо като самия живот, но отдавна избледняло, за да остане само сянката му.