Нино Ричи - В стъклената къща

Заех да нагласявам касетофона.

— Имате ли нещо против, ако използвам това?

— Както желаете. Истината си е истина, независимо дали я записвате или не, така че няма никаква разлика.

Оказа се, че той и единият от синовете му през тридесетте години за кратко живели в Абисиния, като се заселили там скоро след нашествието на италианските войски.

— Не че много ми се искаше да се забивам в онези храсталаци, в онази дива пустош. Разбира се, че исках като всички останали да замина за Америка. Но в онези дни не можеше дори едно шосе да прекосиш без разрешението на властите. Та заради това им заявих, че ще отида, където ме пратят. После обаче се оказа, че земята, която ни предоставиха, беше по-лоша дори от тази, която бяхме оставили в селото си.

Споменах му, че ми предстои да замина за Африка.

— Е, може би за млад човек като теб това си е в реда на нещата. Но тогава аз вече бях с единия крак в гроба, щото още от самото начало ме преследваше само лош късмет. Поработихме за кратко като фермери това-онова, дори се опитахме да изпращаме по малко пари у дома; но после започна войната, онази, голямата война, и моят син бе убит. Можех да го разбера, защото той бе войник. Но не можах да приема онова, което сполетя другия ми син, най-малкия ми. Когато се върнах в Италия, преживях незапомнено тежки дни. Всичко започнало с дреболия — няколко момчета попаднали на останките от свален самолет и се заиграли с картечницата. Един от куршумите го пронизал. Не вярвах, че мога да го преживея. Но тогава за всички ни беше трудно време.

Очите му се насълзиха; бръкна в задния си джоб и извади носната си кърпа, за да ги избърше. През това лято се бях наслушал на толкова много истории като тази, но всеки път застивах в неловко мълчание — сякаш не съществуваше подходяща реакция при споделянето на такива трагедии, нямаше как да се утеши болката, толкова често срещана сред хората. Но този старец удивително бързо възстанови самообладанието си, както се случва и с други хора — изглежда, те притежават този божи дар да се окопитват тъкмо когато страданията им стигнат до дъното на поносимостта.

— Уф, не биваше да идваш тук, за да гледаш как един старец ще се разреве.

Останалата част от интервюто протече по-предсказуемо: неговият живот в Канада в сравнение с миналото му изглеждаше като ваканция в някаква приказна страна, толкова бе уреден и спокоен. Канада сега е моят дом, сподели той с мен, и добави, че само тук се чувствал добре.

— На два пъти се връщах в Италия, но се заканих повече да не го правя. Останах при дъщеря си в Рим и тя не ми говореше с нашето наречие. Дори ми рече, че съм звучал като някой селянин. А пък селото ни си е все така зле. Все пак всичко се попроменило там — Италия прогресира, обаче тук продължаваме да си мислим, че те там са с двайсет години назад.

Попитах го дали пази някакви стари фотографии или документи, които биха били от полза за книгата. По-възрастните често откликваха с подчертана неохота на подобно предложение, съзирайки някаква прикрита опасност за себе си, ако снимките им бъдат копирани и отпечатани. Обаче този старец само кимна леко да го изчакам за малко, преди да се оттегли в някоя от съседните стаи и не след дълго се появи с доволен вид, стискайки в ръце една пожълтяла кутия за обувки, превързана с канап. Нахлузи си очилата и започна едно по едно да ми показва съдържанието на кутията. Всичко проверяваше най-грижливо, като с присвити очи оглеждаше притежанията си от разстояние заради далекогледството си, след което ми ги подаваше. Първо извади стария си италиански паспорт, после личната си карта от времето на фашистите; три или четири пакета със стари снимки; медала на сина си от Абисинската война. Но погледът ми бе най-силно привлечен от нещо сребърно, проблеснало на дъното на кутията — някаква монета, да, стара монета от една лира. Веднага я познах. Същата като онази, която на времето ми подари Лучано, приятелят на майка ми. Дори от същата 1927 година и което бе най-невероятното: с абсолютно същото дребно вдлъбване върху крилото на орела, за което той ми бе разказал, че това било спомен от войната, когато монетата спасила живота му, защото един куршум летял право към сърцето му, но бил спрян от нея. За миг ми се стори, че монетата се завъртя пред изумените ми очи.

— Някога и аз имах такава монета.

— Хм, че те тогава бяха в масова употреба, преди войната де, когато една лира все още струваше нещо.

— Не, не, искам да кажа, че имах точно такава, сечена през същата година, със същото врязване отстрани.