Нино Ричи - В стъклената къща

Когато настъпи денят на моето заминаване, баща ми ме откара до автогарата. Макар че беше делник, той бе облечен с празничните си дрехи — с най-хубавата от летните си ризи, с панталоните към костюма си, с най-добрите си обувки. Отново се чувствахме близки, както когато отивахме в неделя на църква, само ние двамата в предразполагащата към близост тясна вътрешност на колата.

— Този автобус ще те отведе ли чак до Отава?

— В Торонто ще трябва да се прехвърля на следващия.

— Аха.

Имаше навика да се обляга леко на волана, докато шофираше, като при този жест се разтваряше ризата му и отчасти се показваха бицепсите му. Бяха бледи, нежни и неоформени като на тийнейджър в сравнение с ръцете му до лактите, които бяха загорели от работата със запретнати ръкави на открито. Внезапно ме обзе чувството, че през всички тези години аз не съм посмял нито веднъж да го погледна открито и честно в очите, да задържа погледа си само върху него, така както сега се беше навел над волана, притискащ с теглото си седалката.

— Имаш ли някакъв адрес или нещо подобно, ако трябва да ти напишем писмо?

— Всъщност не зная къде точно ще се установя. Оставих на леля Тереза телефонния номер на моите познати в Отава. Те ще знаят къде да ме намерят, ако искаш да се свържеш с мен.

След кратка пауза долових как в него се надига недоволство.

— На мен това ми звучи смешно. Дори не знаеш къде точно отиваш!

— Не е точно така, а просто още нямам уточнен адрес. Но така или иначе ще ти го изпратя колкото е възможно по-скоро.

Само че аз не възнамерявах да му пиша, защото гледах на заминаването си като на нещо окончателно, без връщане назад.

На автогарата заварихме да чакат още половин дузина пътници, заедно с неколцина тийнейджъри, един млад мъж със сако с някаква университетска емблема, две мексиканки с блузи с високи яки. Техният обемист багаж беше увит в одеяла. Баща ми помогна за свалянето на багажа от колата — един сак с дрехи и една претъпкана раница. Това бе всичко, с което бях принуден да се огранича.

— Достатъчно е да пишеш по едно писмо на шест месеца — каза баща ми. — Знаеш, че моят английски не е достатъчно добър, за да пиша писма. Но мога да чета писма на английски. Може би леля ти ще може да ти пише на английски.

— Но нали можеш да ми пишеш на италиански. Ще мога да разбера писмата ти.

Постояхме така няколко минути, без да продумаме. Баща ми погледна часовника си.

— Май вече закъснява — рече той.

Но само след минута автобусът се показа зад ъгъла. Баща ми, с портфейла си в ръка, отиде при шофьора веднага щом онзи слезе на асфалта.

— Колко струва до Отава?

— Не бързай толкова, приятел — прекъсна го шофьорът на автобуса. — Първо трябва да се оправя с багажа.

Нахалството на шофьора ме жегна, но баща ми като че ли не му обърна внимание. Щом шофьорът се върна, баща ми отброи няколко банкноти за моя билет, а после ми подаде много повече, петдесетачки и стотачки, свити на руло.

— Да имаш по някоя пара, колкото за пътуването.

Неловко натиках парите в джоба си.

— Благодаря.

Само аз оставах да се кача в автобуса. Искаше ми се всичко да свърши по-скоро, но в същото време усещах как баща ми ме гледа очаквателно и ми се прииска да направя някакъв жест. Трябваше само да го прегърна, да докосна бузата си до неговата — обичайния ритуал на раздяла. Но никога не бях вършил нещо подобно, та и сега не успях да се насиля да го сторя, макар че цялото ми тяло го желаеше.

— Та значи, очаквам да те видя пак след две години — промълвих аз.

— Да.

И тогава се качих в автобуса, без да се здрависаме — дори без да се докоснем. Докато автобусът потегляше, аз за последен път зърнах на тротоара самотната му фигура. Беше толкова самотен, колкото не го помнех дотогава, с вида на онзи тъжен непознат, до когото преди години седях във влака за Халифакс.

Първото ми впечатление от Африка, след като се пробудих от следобедния си сън и надникнах през прозореца на самолета, не беше гледката на безкрайната джунгла, както бях очаквал, а панорамата на някакъв град, облян от слънчевите лъчи и заобиколен от напечената от жаркото африканско слънце кал по края на пустинята, с нейната ръждивокафява повърхност, която изглеждаше неравна като детска площадка с пясък. Следващото, много по-осезаемо впечатление, бяха талазите от силно нагорещен въздух, които ни връхлетяха още на слизане от самолета, както и разнебитеното летище — което представляваше всъщност само една окаяна барака от пенобетон, самотно изправена сред оголения пейзаж като последен пост на цивилизацията; а накрая, като за капак, дойде и пътуването с автобус до Капо — пътят до този град беше толкова претъпкан от потоци хора, че повече приличаше на масово изселване на бегълци: пешеходци, велосипедисти или провиращи със съвсем дребни мотопеди или мотоциклети, изпълваха пътя дотам, че нашият стар автобус трябваше непрекъснато да лавира, при това сред заслепяващата жега, лъхаща от пустинята и превръщаща целия този кошмар в някакъв мъчителен сън.