С напредването ни пейзажът постепенно ставаше все по-зелен, като накрая пред нас се ширна безбрежната савана, в която само тук-там се виждаше по някое самотно дърво. Покрай шосето се редуваха окаяни селца и някакви махали, но по-нататък те започнаха да отстъпват пред градове с по-модерен вид, сградите бяха с напукана от слънцето мазилка, виждаха се и безчет покриви на бараки — цяло море от нагъната ламарина. Спряхме за малко в Кадуна, но само колкото да закусим, сред един паркинг за камиони. Той представляваше просторен прашен площад с магазинчета, бараки и закусвални по краищата и беше претъпкан с таксита, микробуси и каравани. Отдавна остарелите автобуси имаха вид на измъкнати от някое автомобилно гробище или от склад за вторични суровини. Всеки от тях се отличаваше от останалите с „украсата“ си, защото бяха боядисани във всевъзможни, но все ярки цветове, най-вече в жълто или в синьо, и бяха нашарени с неразбираеми слогани като „Нито едно условие не е вечно“, „Бог е Бог“, „Водата е за морето“.
Оттатък Кадуна пейзажът постепенно стана по-хълмист, а растителността — по-гъста; тук-там се виждаха изоставени камиони, прекатурени в крайпътните канавки като свирепи чудовища. Градчетата, през които минавахме, заспали и потънали в прах, ми напомняха за каубойските селища от филмите за Дивия запад, сякаш бяха тук временно, а сградите в тях бяха разположени под доста необичайни ъгли спрямо шосето.
Все по-начесто се натъквахме на пропускателни пунктове. В северната част на страната те бяха разположени само в предградията. Войниците се качваха в автобуса със строги, „официални“ изражения на лицата, но щом ни съзираха, очите им светваха и само с едно небрежно махване на ръка ни пускаха да продължим. Но тук, в централната част на страната, пропускателните пунктове изникваха като гъби след дъжд дори сред най-невзрачните храсталаци, при това без никакво предупреждение. Имаха доста окаян вид и изглеждаха като набързо струпани постройки — просто няколко греди, нахвърляни върху метални варели, колкото само да се блокира шосето и ниски бараки от гофрирана ламарина край канавката, в които дремеха двама-трима войници, лениво преметнали пушки през рамо. Случваше се те въобще да не си правят труда да се надигнат от пейките, а само се втренчваха вяло в нашите лица, очертаващи се през прозорците на автобуса, подвикваха, понякога с безразличие, друг път с пренебрежение на шофьора да слезе, за да прегледат документите му, без много да се вторачват в тях. Но невинаги се оказваха толкова лесно предсказуеми, защото понякога се качваха в автобуса.
— Оийнбт. — Тази дума, с ударение върху последната гласна, означаваше „бял мъж“ на езика на племето йоруба. Тъкмо с тази дума вместо пропуск ни пускаха да продължаваме на юг.
При едно от тези спирания един войник се качи в автобуса и лениво се затътри към задната му част, за да провери багажа ни. Като стигна до цилиндъра в дъното, го бутна с приклада на пушката си, а после чукна с пръста си отгоре.
— Шофьора! — Шофьорът веднага пристигна при него. Войникът набърже прелисти документите му, след което с предизвикателен жест ги напъха в джоба на ризата си.
— Туй тук не е надеждно обезопасено, нали?
Последва кратка размяна на реплики на езика на племето йоруба, след което войникът слезе от автобуса. Навън започна доста по-продължителен спор на смесица от йоруба и английски, като гласът на войника ставаше все по-твърд и безапелационен, а този на шофьора — все по-умоляващ. Сред дългите фрази на йоруба думите „надеждно обезопасено“ се повтаряха като израз с ключово значение. Накрая войникът се върна в бараката си, а шофьорът пак се качи на мястото си в автобуса, но както се оказа, само за да го изтегли отстрани на пътя. Войникът не му върна документите. През прозорците много ясно се виждаше как се подават от джоба на ризата му.
— Добре дошли в Нигерия — ехидно промърмори Ричард.
Шофьорът пак го удари на молба. Ала войникът май бе загубил всякакъв интерес към него, защото се зае с проверка на другите камиони и коли, след което просто се връщаше да си почива на пейката пред бараката, където бъбреше лениво с другите войници, без да обръща внимание на нашия шофьор. Неколцина от нас слязоха от автобуса за по една цигара. Ричард остана настрани, без да ни обясни нищо — той като че ли очакваше някаква неизбежна развръзка, макар че времето отминаваше и шофьорът ни явно не успяваше да спечели благосклонността на войника. Неговите молби сега приличаха по-скоро на някакъв местен ритуал, а той и войникът напомняха на герои от маскарад, в който шофьорът за пореден път разиграваше ролята на просител, а войникът също за пореден път демонстрираше своето безразличие.
Читать дальше