Нино Ричи - В стъклената къща

— Остави ме на мира! — кресна му най-сетне войникът.

Шофьорът пристъпи към Ричард.

— Ога 30 30 Моля те (на езика на племето йоруба) — Б.пр. , пусни му нещо в джоба.

— Няма начин — отказа му Ричард с леко самодоволен вид, като човек, успял да наложи авторитета си. — Този цилиндър е твой, така че проблемът е твой.

— Недей така, ога, те са виждали много бели мъже и си мислят, че те винаги вадят големи пари. Защо да не преговаряш с тях? Няма цяла нощ да висим тук.

Дейвид, един от по-старите доброволци, пристъпи към Ричард.

— Виж, защо не му дадеш подкуп? Ти беше този, който искаше пътуването да приключи за един ден.

Ричард сви рамене.

— Не сме изостанали чак толкова много от графика. — Но реши да обясни още нещо, за да заглуши гласа на опозицията. — Освен това ти самият не би искал да давам лош пример на новобранците.

— Много добре знаем и двамата, че тук само така се уреждат нещата — възрази му Дейвид. — И те могат по-късно да се възползват от това изпитано средство.

Ричард измъкна една банкнота от портфейла си и я подаде на шофьора.

— Ама после да не си посмял да ме обвиняваш, че съм покварил тези момчета.

И само след минута ние отново потеглихме.

До следващия град оставаха само няколко мили, когато се спука една от предните гуми. Автобусът се килна заплашително на една страна, но шофьорът успя да го изправи и с ловко движение веднага го спря. Очаквах още усложнения и още един ужасно дълъг принудителен престой. Обаче шофьорът веднага измъкна резервна гума някъде изпод автобуса и след малко ние отново излязохме на шосето. Спряхме на паркинга за камиони край близкия град за смяна на гумата. Но не заварихме автомонтьора в работилницата му. Изпратиха някого да го търси. Междувременно ние си купихме суя (някакви доста мазни сладкиши) от една сергия на хората от племето хауса, както и няколко бутилки фанта и кока-кола от едно босоного хлапе, което ги бе потопило в кофа с вода. Хлапето се присламчи към края на групата ни, докато пиехме, разтревожено дали ще успее да прибере от нас празните бутилки. Наоколо се скупчиха и други деца, но ни гледаха от разстояние. Само едно малко момиче се осмели да пристъпи към мен и да долепи ръка до кожата ми, за да докосне белотата й.

— Оийнбт.

Най-после автомонтьорът се появи и огледа повредата, но веднага след това се впусна в оживен спор с шофьора. Накрая монтьорът поправи всичко, при това доста чевръсто, като за целта домъкна сандъче с инструменти от работилницата. Накрая включи компресора си и той тъкмо зашумя, когато внезапно замлъкна.

— НВИЕ! — изруга той.

— НВИЕ — обясни Дейвид, — означава тук „Не Винаги Има Електричество“.

— Остави — уморено махна с ръка Ричард. — Ще спрем в следващия град.

Но и следващият град ни посрещна с НВИЕ. Добре поне, че намерихме един механик с ръчна помпа. Отне му няколко минути усилено помпане, като шофьорът го сменяше. Свечери се, докато ние още чакахме да свърши помпането. На здрачаване градът като че ли придоби странна, френетична енергия. Таксиметровите шофьори привикваха последните си пътници, сергиите около паркинга вече затваряха, а после почти веднага падна нощта. Мракът обви като одеяло всичко наоколо, плътно и изцяло, само тук-там заблещукаха керосинови фенери — съвсем слаби светлинки, проблясващи из целия град като светулки. Над главите ни блещукаха милиони звезди, защото се случи безлунна нощ. Никога не бях виждал такава гледка, такова нощно небе, толкова черно и с толкова много светлинки.

В мрака прекосихме река Нигер, която ми се стори като много голяма мастилено черна ивица, притисната между брегове, обрасли в гъсти и застрашително надвиснали като атакуващи фантоми храсти. Гледката бе донякъде дрипава и разпокъсана и не ме впечатли особено, защото не подхождаше на панорамата, която бях очаквал. Нигер ми се стори само като голяма река, забутана в сърцето на континента. Имах чувството дори, че някога съм я прекосявал, че и преди това съм бил тук. Веднага отвъд реката се простираше още един град, по-голям, но също като предишните вече бе готов да заспи за през нощта. Само няколко таксита все още се виждаха по улиците, надуваха клаксоните си в безкрайно стакато като барабани и присветваха за поздрав с фарове при разминаване.

След град Илорин стигнахме до още един пропускателен пункт, но този поне имаше по-официален вид. Един войник се качи в автобуса и ни заповяда да слезем.

— Сега ще се настаните тук — добави той, очевидно в добро настроение. — Оийнбт ще спи тук тази нощ.