Нино Ричи - В стъклената къща

В училището ние, преподавателите от бялата раса, бяхме четирима: англичанката Кейт Таунсенд, работеща тук от доста години, както и двама американци, изпратени от техния университет в Щатите по линията на едногодишния обмен на преподавателски кадри. Останалата част от учителския персонал бе набрана предимно от нигерийци и смесица от ганайци, индийци и пакистанци. През първите седмици неколцина от местните учители ме посетиха в бунгалото, за да ме поздравяват с пристигането ми. Шареха любопитно от стая в стая, ровеха се най-безцеремонно из книгите и списанията ми, налагайки присъствието си като някакво свое право над мен. Но след като изтекоха първите няколко месеца в непрестанната суетня около училищната дейност, като че ли се отказах от опитите си да поддържам по-тесни контакти с тях, освен кратките поздрави, които си разменяхме, разминавайки се по училищните коридори и класните стаи. Това неизбежно ме върна в моята замъглена самота. Стигах до извода, че ако се вгледам под повърхността на елементарните приятелски жестове в общуването си с хората, ще остане само празнота, през която не могат да бъдат прехвърлени никакви мостове. Затова приемах като добре дошла всяка размяна на приветствия, като средство да избягвам от каквото и да било задълбочаване на отношенията ми с околните. Задоволявах се да циркулирам около някаква по-достоверна версия за събитията, на които не се стараех да поставям наименования, за да ги класифицирам по-лесно. Не бе изключено това да има връзка и с наследеното от някогашната колониална епоха схващане, че от белите не може да се очаква да разбират докрай всичко случващо се на африканска земя. Пренебрегваше се фактът, че нашите разбирания за света в известна степен са по-изтънчени от митовете, които познавахме, но все пак ние бяхме заблудени, със старомодни разбирания или просто се отнасяхме повърхностно към много по-сложната реалност, в която се бяхме озовали. Неизбежно бе да се чувствам все по-добре в присъствието на двамата американци като представители на бялата раса, макар че все пак оставаха някакви различия между нас — ние бяхме от един и същи народ или поне и тримата бяхме наскоро пристигнали. Околните възприемаха нашето сближаване просто защото бяхме американци, чиито качества вече бяха познати на всички и които всички смятаха за пратеници от центъра на света.

Нашето училище било основано през петдесетте години от един нигерийски реформатор в знак на протест срещу принудителното изучаване на религията в държавните училища. От тук и името на училището, макар че на мен ми изглеждаше като странно невинен избор или може би напомняше косвено за корабите на американските пирати, отнасящи африканските роби към Новия свят. Оттам вероятно се е породил и този стремеж за отличаване на по-достойните — така например основателят на това училище се е превърнал за местните хора в някаква почти легендарна личност, защото той и неговите възпитаници са издигнали това училище сред храсталака буквално от нищото, за да оставят един вид паметник на своя стремеж към самостоятелност. Но по мое време училището вече бе станало държавно и дори бе изминало едно десетилетие на упадък. Все пак се бяха запазили свидетелства за миналата му слава, дори и в такива прозаични спомагателни дейности като фурната към училищния стол, свинефермата и зеленчуковите градини, създадени да подпомагат изхранването на учениците, живеещи в интерната. Но въпреки това между гръмките декларации за грижата към учениците и реалността си оставаше празнота. Може би училището никога не е било толкова съвършено, толкова безупречно уредено, както бе запазен споменът за блестящото му начало в колективната памет на местните; но през цялото време на моето пребиваване тук, аз бях преследван от усещането, че ние, белите, оставаме в сянка, че страната е неразбираема за нас, с целия свой безпорядък и с всичките си противоречия, така че постепенно ние започвахме да оформяме нашия малоброен анклав.

Преподавах английски език и литература на четвърти клас, като подготвях учениците за насрочените за следващата учебна година изпити за начална степен. Като учител се стараех да се придържам към представянето на учебния материал по-опростено и методично, но все пак никога не се почувствах уютно в класната стая, никога инстинктът ми не ми подсказа, че върша именно това, което е най-нужно. Г-н Тсиката, едрият ганаец, който ръководеше учителите по английски в училището, като че ли веднъж успя да долови моите притеснения и за щастие реагира с безкрайно добродушие.