Нино Ричи - В стъклената къща

Макар че оставах настрани, извън живота, кипящ в тази страна, все пак той неуморно се просмукваше в мен. А този живот ми ставаше все по-познат, като си припомнях откъслеци от своето собствено минало. Случваше се понякога местните хора да се преобразяват в мои тайни и предани съюзници, толкова верни, каквито никога не можех да намеря сред хората от бялата раса; достатъчно бе случайно да уловя дружелюбен жест на някой от учениците си или нещо в интонацията му, или пък в контурите на лицето му, което най-ненадейно, но мигновено ми напомняше за нещо полузабравено от моите ранни ученически години във Вале дел Соле, сред също толкова окаяни класни стаи с неравни стени и каменни подове; край паркингите за камиони женорята от сергиите, вечно готови да се помайтапят с теб или да бранят ревностно своята независимост, или да се скарат като побеснели за някоя съвсем дребна сума, като че ли поддържаха познатия огън на семейната атмосфера. И аз най-после започнах да се чувствам щастлив там, колкото и да бе необяснимо, да изпитвам задоволство от успокояването на моята същност, макар всичко наоколо привидно да имаше твърде малко общо с тъканта на моя живот. По-скоро се свързваше с усещането за дребнавостта на тези откъслеци от бита, с тяхната способност поне от време на време да ми доставят задоволство, с краткотрайните изблици на енергия, прекалено мощни, за да могат да бъдат измерени. Да бъда там, означаваше за мен да се озова внезапно сред свят без хоризонт, без център, като при изненадващо откритие на друга планета: тук имаше място да се продължава далеч отвъд това, което познавах, със собствена история и собствени правила, със свое усещане за значимост. Тази мисъл ме зареждаше понякога с удивление, предизвикано от най-дребни събития, но водещо до малки, ала съвършени откровения, като усмивката на някое момиче сред градския пазар, знаците по фирмените табели над магазините, странните имена на някои мои ученици като Бунми Бенсън или Лола Лей. Или може би чудото се е криело просто в усещането за отдръпването ми от целия този чужд свят, чийто праг аз никога не прекрачих така, както се прибира човек в родния си дом, за да се озова в място без очаквания, че тук аз най-сетне ще намеря къде да се устроя уютно.

Там, в разгара на пълнолунието, под блясъка на луната, достатъчно светла, за да може да се чете без лампа, светът грееше като омагьосано място, целият посребрен и фосфоресциращ от някаква вътрешна хладна светлина. Понякога се скитах сред храстите, за да я открия, надолу по тесните пътечки, прорязани като тайни пътища от местните фермери, за да достигат до своите оскъдно тесни ниви, задушавани от окръжаващата ги джунгла. Тези пътечки приличаха повече на видения от някой сън дори и денем сред гигантската растителност наоколо, сред буйно извисяващите се нагоре непознати цветя, навред тъй небрежно разпръснати, сред изпочупените керамични вещи, стомни или гърнета, сред почернелите кратуни по стоборите и бостанските плашила, сред пепелявите останки от набърже стъкмения огън, от шепота при среднощните ритуали; но в тази извисяваща се луна съзирах обещанието, че ще мога във всеки миг да пристъпя в царството на чудесата. Като че ли тогава се пробуждаше надеждата за изкуплението на света, при което всичко ставаше възможно, за да можеш да усетиш как кръвта препуска в артериите на фона на глухия тътнеж на сърцето.

В нашето училище „Мейфлауър“ пощата пристигаше два пъти седмично. Синият изгърбен микробус изскачаше като дребен кит иззад храсталака около стръмния наклон под портата на училищната ограда. Бързо навикнах да дебна часовете, когато донасяха или отнасяха чувала с писмата, като в дните за доставка на пощата инстинктивно хвърлях по някой бегъл поглед през прозорците на класните стаи, докато в мен се изостряше напрежението от очакването; а после, в междучасията, дълго крачех до административния блок, за да завърша цялата процедура с трескаво оглеждане на прореза в моята пощенска кутия.

Секретарят на училището, г-н Джонсън, сортираше писмата с умопобъркваща мудност, като превърташе по десетина пъти всеки плик в дланите си, безмълвно сричайки името на получателя, сякаш го виждаше за пръв път в живота си. След доста умуване успяваше да направи връзката между това име и надписа на съответната пощенска кутия, след изпълнен с много подозрения оглед на всички кутии. Ако нямаше писмо до мен, през целия ден избягваше да се среща с мен, може би защото се дразнеше, като ме виждаше обзет от безпокойство, дори бе готов да се защитава срещу евентуалните ми обвинения; но накрая все идваше денят, когато се намираше по някое писмо и за мен.