Започнахме да си пишем по-редовно, като си разменяхме писма на всеки два или три месеца, според възможностите на толкова нередовната поща. Писмата на Рита постепенно ставаха все по-сложни и по-смислени: това, което отначало ме порази в тях, бе простодушието, в което обаче се прокрадваха нотки, които сондираха на мнението на събеседника — първия уклончив маньовър, породен от стремежа към интимност. Е, дори и сега тя си оставаше винаги предпазлива, правеше ред уговорки и се стремеше да поддържа неутралния тон между нас, като все пак допускаше малко цинизъм относно теми, които не изглеждаха толкова неподправено горчиви, а по-скоро бяха израз на инстинктивната й сдържаност спрямо мен. Противопоставянето й на опитите да направя истините за нейния живот свое достояние още повече засилваше моя интерес към всичко свързано с нея. Но какво точно се криеше в неуловимо крехката тъкан на недоизказаното от нея; в емоцията, която изглежда се оформяше между нас; в разкъсването на емоциите на късчета, чиито дефиниции се криеха в оставащото скрито в мълчанието. В дъното на съзнанието ми вече се загнездваше опасението, че нашите писма ме подтикват към някакво потайно оттегляне; седмиците се нижеха равнодушно, след като изпратех поредното си писмо, аз оставах единствено с бавното, но приятно очакване и с опасенията какво ще съдържа нейният отговор.
Писмата от баща ми пристигаха по-рядко и по-непостоянно. Няколко седмици след пристигането ми в това африканско училище му изпратих кратко писмо, като изброявах само сухите подробности около настаняването ми тук. Пишех само на английски, като адресирах писмата си заедно до баща ми и леля ми, дори имената им надписвах на пликовете едно под друго: Марио Иноченте, Тереза Иноченте, но нищо повече не добавях, защото не исках да ги свързвам по-интимно. Донякъде се надявах да не дочакам отговор на всяко подобно писмо, но се случваше, макар и след месеци, да пристигне писмо от баща ми, съдържащо редове като следните:
„Синко, пиша ти в отговор само пет реда на инглийски, ама щото моят инглийски е тъй несъвършен, остава да се надявам само, че ще ми го разбереш. За момента тук всичко е окей. Иска ми се да можеше да прекараш една седмица у дома и да опиташ виното, което направихме, щото наистина добре стана тази година. Реколтата в уранжерията е почти обрана, ама може би таз година ще да е последната, дето ще събираме урожай есенес, че не падат много пари от таз работа.“
В останалата част от писмото си той бе продължил направо на италиански, като тонът му бе по-стегнат, но и помрачен. Следваха думи и цели фрази, които не успявах да проумея, изгубени сред еднакво закривените обрати на мисълта му: той си мислеше за мен, получаването на моите писма го правеше щастлив; но после идваха някакви неясни редове, изобилстващи с фрази като „Ti voglio tanto bene“, което буквално означаваше „Желая ти доброто“, но на мен те ми звучаха доста по-изразително, всъщност едва ли не като еквивалент на „Много те обичам“. Това бе ритуална, в смисъл, общоприета фраза, но все пак ме прободе като обвинение.
В отговор аз му изпратих доста редове, изписани със същия безстрастен тон, като на практика нищо конкретно не казвах, а просто запълвах страниците. Обаче в следващото си писмо той продължаваше да се придържа към същия шаблон, започваше с поздравите и пожеланията си към мен, които сигурно вече бе наизустил, а после рязко се отклоняваше към болезнените емоции. Понякога без никакво основание се случваше да се долови нещо по-обобщаващо в тези внезапно изникващи декларации, тъй като той много слабо ме познаваше; и все пак от тези редове мен отново ме обземаше познатото отчаяние. Мислех си за него как сяда пред бюрото, за да напише писмото, как ръката му се бори с перото, с празния лист, и не можех да понасям мисълта за суровото му съществуване, за неговия едва ли не изчерпан живот, с който аз все още се чувствах обвързан, макар да го бях напуснал чрез заминаването си за Африка.
Така между нас двамата за известно време се утвърди тази особена кореспонденция, това странно редуване на ангажираност и избягване. Неговите писма, всички изпълнени само с внимателно подбрани италиански изрази, явно запомнени от него още през училищните му години, продължаваха да се нижат като сложна плетеница, в смисъл, че понякога бяха удивително прями, а друг път — точно противоположни по дух; честни или не, те бяха агонизиращо неподправени и все пак като че ли кръжащи около нещо недоизказано. Докато аз просто продължавах да се придържам към кухите реплики, изписвани отначало на моя опростен английски, а после от време на време и на италиански, като заимствах фрази от затвърдените в неговия стил, стремейки се да създам някаква илюзия за общ език между нас. Но той като че ли се опитваше да стигне до някаква по-пряка конфронтация.
Читать дальше