Нино Ричи - В стъклената къща

Имаше и други като нея сред персонала, най-вече учители, които очевидно се бяха оставили изцяло на инерцията, задоволяваха се само с оскъдната заплата, отпускана от правителството, нямаха специални прерогативи или влияние, с изключение на това, че бяха дошли тук заради каприз на случайността или благодарение на това, че бяха бели. Те бяха представители на някаква перверзна категория от емигранти, потеглили натам, където да могат да се почувстват привилегировани, а не презирани заради своята различност и все пак бяха лишени от надежди още по-силно пак заради това, понеже бяха винаги извън живота на страната, понеже нямаха перспективи. Имаше и един канадец, за когото узнах, че дошъл преди доста години тук като доброволец и въобще няма намерение да си тръгва. От всичко, което разказваха тукашните хора за него, човек можеше да остане с впечатлението, че става дума за някакъв легендарен ексцентрик. Но когато най-после се запознах с него, останах доста изненадан, понеже човекът изглеждаше съвсем обикновен — толкова предвидими бяха преценките му, толкова дребнаво и лишено от драматизъм бе ежедневното му съществуване. Единствената разлика с общоприетите представи за канадците бе, че сега бе останал откъснат от своята нормална среда и бе лишен от цел в един свят, който не му предлагаше никакви ценности.

В известен смисъл бе по-лесно да се разберат другите бели, онези, които се държаха настрани. Те идваха тук единствено заради парите, поради което техните инстинкти изглеждаха по-първични, а мотивите им — много по-ясни. Имаше неколцина от тях, които работеха в циментовата фабрика в покрайнините на града и чиито къщи бяха затулени от шума и праха на пътя зад високите си остъклени стени; посещенията там ми напомняха за обиколките из някои от победните предградия в градовете на Северна Америка, със същите спретнати бунгала и грижливо подстригвани морави пред тях, с миризмите на нови постройки, до една снабдени с най-модерни климатици, с групирането на тези хора около идеите за възвръщането на колониализма, следите от който между впрочем се набиваха в очи навред из страната. На няколко пъти съпровождах Кейт до техния клуб, където разговорите често клоняха към агресивен расизъм и събеседниците ми държаха на всяка цена да узнаят каква е моята позиция, за да ме привлекат на своя страна. Това, което най-силно им въздействаше, изглежда бе страхът, постоянната нужда наново да утвърждават кои са те или какво си въобразяваха че са, така, както емигрантите се бранят ревностно срещу заплахите от някаква пълзяща асимилация. Когато си тръгвахме от клуба им, Кейт винаги бързаше да ги осъди, но в тяхно присъствие се държеше уклончиво, дори може би загрижено, за да запази оскъдните привилегии, които притежаваше за разлика от тях. Това, което най-много ме безпокоеше, бе как моята собствена съпротива спрямо тях като че ли отстрани изглеждаше като най-обикновена нацупеност и раздразнителност пред лицето на тяхната монолитна увереност.

Накрая ми остана само г-н Тсиката, ганаецът, който отговаряше за преподаването на английски език в училището, с когото успях поне донякъде да се сприятеля. Още от самото начало на престоя си тук бях привлечен от него, от усещането за някаква сложност, в която той искаше да ме въвлече. Тази първоначално инстинктивна привързаност премина през взаимното засвидетелстване на внимание, понякога допускахме и грешни стъпки сякаш сложни плетеници на неловка почтителност, около която кръжахме и двамата през първите месеци на познанството ни. Скоро след пристигането си трябваше да потърся къщата му заради някакъв свой проблем. Открих го в един окаяно изглеждащ жилищен блок, в нещо като гето за ганайците. Всъщност там имаше само стаи, подредени като бараки около един прашен вътрешен двор, с почерняло огнище в средата. Сварих г-н Тсиката облечен с избледняла туника, която му придаваше вид на селски старейшина от някакъв друг свят.

— А, Виктор, влизай, влизай, най-после успя да откриеш къде живея!

Долових зле прикритото му смущение, когато той ме въведе в апартамента си, долових безнадеждността му, докато безпомощно кършеше ръце, за да пооправи поне малко хаоса в тясната всекидневна. След няколко месеца пак ми се наложи да отида там, за да попитам за още нещо, вече не помня какво точно. Този път го изненадах по време на вечеря. Той се показа толкова зарадван и толкова трогнат, че допуснах грешката да проточа посещението си. Уговорихме се пак да се срещнем след края на поредния учебен ден, но той ми изпрати съобщение по един от своите ученици, че за съжаление му се налага да отложи посещението ми за следващата вечер. Може би разиграваше някакъв неясен за мен ритуал на гостоприемство, сякаш искаше да ми подскаже, че посещенията ми могат да продължават, но аз по някакъв начин съм го засрамил, предлагайки пръв да се срещаме по този начин.