Нино Ричи - В стъклената къща

Това, което оставаше неизменно, бе само неговият тон, с постоянното предусещане за някакъв катаклизъм, с криещата се зад него подбуда да търси вината за всичко у себе си — често ми се струваше, че именно това бе най-важното, а не покълването на някаква искреност между нас. Може би всичко се свеждаше до друга, по-забулена форма на обвинение. Веднъж той се отклони от обичайния си маниер и ми сподели, че е ходил да се изповяда. „Намерих своя покой“, казваше ми той, „но има някои неща, които свещеникът не ги знае. Знае ги само Бог.“ Цялата тази мелодрама изглеждаше някак си заплашителна и потайна, като намек, че той се е озовал на ръба на някакво саморазпадане — а това бе единственото, което бе способно да пробуди загрижеността ми, макар че той винаги, през целия си живот, бе носил това усещане за криза у себе си, но вероятно сега бе избрал да сподели с мен само онова, което подхожда на недоизказаните му терзания и болки.

След това — беше през последните месеци от третата ми година в африканското училище — получих писмо от него, което наистина ме обезпокои. Той бе започнал писмото по обичайния си начин, с поздравите и новините от семейството, ала след това се задълбочаваше в някакъв конфликт с Управителния съвет на италианския клуб. Все пак зад написаното се долавяше някаква странна, необяснима възбуда в тона му, нещо като кръжене, но отдалеч, край нещата от живота, сякаш той по някакъв начин отсъстваше от всичко това. Настръхнах, обезпокоен от това крещящо несъответствие, от това прескачане на мислите му, което не можех да проследя и което ми се струваше като мигновено гмуркане в нещо мрачно. Той бе отделил почти цяла страница на този проклет проблем с клуба, без да успея да схвана за какво всъщност бе целият негов спор с другите от съвета, може би защото всичките му намеци си оставаха потайни и хлъзгави като момчешко нашепване за „онези хора“, „за другите“, което ми се струваше като устремяване към някакъв неясен финал, който така и ще си остане недостигнат. Накрая писмото му приключваше без формалното сбогуване, нещо тъй нетипично за баща ми, като последното му изречение завършваше само с празен интервал, без една най-обикновена точка.

Тогава именно ме връхлетя предчувствието за смъртта му. Нима за това той се опитваше да ме подготви, а после бе решил да омаловажи тази идея, като нещо, което не беше истина, защото аз само си бях въобразил нещо по този повод или просто бе свързано с рефлекторното ми привличане към всичко, което бе свързано със смъртта, с моя отколешен обичай винаги да се устремявам към това най-просто, но и най-ужасяващо решение на всеки проблем. Облада ме усещането, че той така или иначе вече отсъства от живота ми; чувството, че личността, написала предишните писма, по някакъв нов начин се отдалечава от мен. Започнах писмото на чист английски, но понеже се опасявах от неразбиране, скъсах листа и се залових да го пиша отново, но този път само на италиански. Сега се получи по-съкратено, с най-общи фрази — нали поначало трудно разговарях с баща си. Винаги думите ни звучаха насилено, особено сега, в писмата, като някакъв компромис между моя опростен английски и неговия предпазлив италиански. И точно когато започна да ми се струва, че вече е прекалено късно, че може би аз през цялото време не съм го разбирал, че съм пропуснал да уловя нещо ключово, нещо критично важно, допуснах грешката да приема за хленчене неговите оплаквания, което от моя страна бе просто липса на умение да го разбирам дори в толкова дребни неща като това нелеко за него описание на емоциите, които го разтърсват — също както затруднява някой неразбираем идиом в език, който иначе е приблизително разбираем.

Накрая дописах писмото си с моя обичаен тон, внимателен и любезен, стараейки се да измисля нещо, което да го закрепи, като се докосна до темите, за които той ми бе споменал като за неща, в чиято святост вярвам; ала изпратих писмото си без упование, че ще има някакъв ефект. Замислих се дали да не пиша и на леля Тереза, но съобразих, че това няма смисъл, тъй като и без това скоро щях да се върна у дома, че ако нещо се случи, така или иначе ще го науча, макар че в дъното на душата ми се спотайваше смътното опасение, че няма да е добре това мое писмо да попадне в ръцете на баща ми. Същевременно се утешавах със странната илюзия, че най-добре би било въобще да не бях писал писмото. Да изложа всичко, което изпитвах, с думи, бе своеобразно обвинение срещу него, свидетелство, че всичко сме можели да предвидим, но нищо не сме сторили.