Нино Ричи - В стъклената къща

На погребението леля Тереза беше в черни дрехи. Стоеше безупречно изправена, стегната, строга, досущ като завинаги почернените вдовици от Вале дел Соле; сега тя бе тази, която трябваше да държи всичко под контрол, която трябва да се стреми да ни опази сплотени и достойни, беше хладно делова и сдържана, сякаш смъртта на баща ми бе само една от неговите по детински несдържани лудории. Всъщност най-сломен изглеждаше чичо Умберто, лицето му непрекъснато беше изкривено в скръбна гримаса, сякаш го мъчеше физическа болка, непресекваща и неумолима. Никога не го бях виждал такъв, толкова съсипан, като че ли едва сега виждаше баща ми. Донякъде дори заприлича на него, със същата неподправеност на чувствата, със същото унижение в очите.

И Рита бе там, сама. Видях я как излезе от църквата, докато ние се суетяхме около строяването на автомобилите за траурната процесия, та в залисията в първия миг не я познах, а после се сепнах. Бях поразен от внезапното й преображение в моите очи: от моя сестра в непозната млада жена. Облечена бе в сив костюм, елегантен и строг, с черни найлонови чорапи, спускащи се до леко повдигнатите й токчета. Косата й бе прибрана назад на кок и само няколко непокорни кичура висяха над веждите й като израз на девическо непокорство. Сега тя оживя пред разширените ми от учудване очи, за да разкрие забулената досега в писмата сложност на отношенията ни. На мен ми се стори като проява на недискретност.

— Толкова съжалявам за това, което се случи, и за всичко останало…

В гласа й все още се долавяше познатата колебливост; ала нещо се бе променило в нея, някаква част от старата почтителност бе изчезнала, а нейният пубертет сякаш се бе изпарил, за да отстъпи място на скритата досега отзад самоуверена и съзряла млада дама, с нейните толкова особени сини очи, в които се криеха безчет внушения и намеци за всички онези неща, за които аз нищо не знаех.

— Може би трябва да ми се обадиш след два-три дни… — рече ми тя. — Ако искаш да си поговорим или нещо…

— Добре.

Но на следващия ден бях повален на легло от маларията, сякаш тялото ми още пазеше спомена за стопения някъде в далечината живот, който бях водил само преди броени дни. Коварната болест, която ме порази бързо и безмилостно, приличаше на внезапно пропадане в мрачна яма. Сякаш бе дебнела вътре в мен, свита като змия на кълбо, изчаквайки да настъпи този миг на слабост. Изпаднах в обезумяващ пристъп, за мен светът се превърна само в една невероятна болка, усещах движението на хората наоколо, но те ми се струваха така безформени, че не можех да ги разпозная. Не можех сили да събера, за да се пробудя от този кошмар; накрая потънах в дълбок сън, но мислите ми продължаваха да препускат, за да търсят, ала не решение, а въпрос или някакво уравнение, чийто отговор неизменно клонеше към нула. Безкрайната поредица от числа бавно се смаляваше в съзнанието ми, докато накрая се сведе до нищожен остатък. На сутринта треската ме отпусна от жестоката си хватка и умът ми започна постепенно да се прояснява. Тогава обаче симптомите отново се върнаха, разтреперих се от обзелия ме студ, след това внезапно затънах в непрогледния мрак на треската.

Така продължи много дни и напълно изгубих представа за всичко наоколо, знаех само за хода на болестта си, за моите острови на внезапно проясняване и после за спускането ми в мрака, за ужасната болка, за странното блуждаене на мислите ми. Имах чувството, че хората се бяха обърнали против мен, макар всеки път да изпитвах облекчение, очаквайки леля Тереза да ми носи храна, чисти дрехи, да бърше потта ми, толкова внимателно и загрижено, че чак не го заслужавах. Но малко след мига, в който излизаше от стаята ми, започваше да ме гризе опасението, че някак си съм изоставен на произвола на съдбата. На няколко пъти ме отвеждаха до болницата за инжекции. Когато попадах там, се чувствах обкръжен от приятелски настроени към мен лекари и сестри, но впоследствие, като си припомнях какво съм видял в болницата, ми се струваше, че долавям само преструвки, прикривани зад служебните усмивки, така че настроението ми отново помрачняваше.

Когато треската най-после отмина, изпаднах в странна еуфория, сякаш внезапно ме бяха извадили от мрак на заслепяващата дневна светлина. Това приятно усещане продължи около един ден, като съзнанието ми остана изпразнено от всякакви тревоги и само съзерцавах как светът около мен отново започва да се съвзема за живот и всичко наоколо придобиваше по-ясни очертания. Все едно че се пробуждах от дълбок, мъртвешки сън, след който да се чувствам спокоен, че ме е отминало това действително дълбоко страдание.