Нино Ричи - В стъклената къща

После се заинтересува за моите планове.

— Не зная, но предполагам, че отново ще се върна в Торонто, за да продължа да уча. — Почувствах се доста неудобно, като споделих това, понеже от нейните писма знаех, че и тя ще замине за Торонто. — Дори вече си изпратих документите.

— Ще бъде прекрасно. Може би ще можем да се виждаме или нещо такова, когато Елена и аз се върнем там.

— Не съм сигурен дали ще мога дълго да изкарам там.

Сякаш се чувах отстрани как се опитвам да спечеля симпатията й.

— Да, мисля, че ще е яко.

Накрая нито тя, нито аз не споменахме за повторно обаждане.

Започнах да работя във фермата. Животът ми изглеждаше внезапно останал лишен от посока — чудех се какво точно възнамерявам да сторя със себе си, все така смътно обмисляйки дали да продължа образованието си. Все пак тези планове ми се струваха само временно решение или просто фон на някаква по-сериозна, ала засега неясна съдба, която може би ми е отредена. Спомних си за приказката „Звярът в джунглата“, разказваща за един мъж, който през целия си живот се криел там, за да се спаси от злата участ, която така и не го застигнала.

Към котелното обзаведоха втори кабинет, пълен с ярко светещи компютърни екрани и светлинни пана — наричаха ги мнемосхеми — изпъстрени с шарени линии, фигури и малки разноцветни лампи, като част от някакъв научен проект, финансиран от правителството. Веднъж седмично ни посещаваше един представител на някаква изследователска лаборатория, за да проверява как се справяме с усвояването на новата техника. Роко и Доменико стояха с часове в кабинета с него, невероятно сериозни и съсредоточени, искрено въодушевени от възможностите на това техническо чудо. Определено се бяха посветили изцяло на тази задача, изучаваха старателно как действат всички сложни системи и по цял ден обмисляха какво още следва да се направи; аз пък се чудех дали да си повярвам, че сега всичко е станало по-добро, и как ще се справям самият аз, след като бе ясно, че те са успели да уредят живота си много по-целенасочено и солидно в сравнение с мен.

Доменико се ожени за една млада черноока жена, името й бе Мариса; сега те двамата живееха в старата къща на тяхното семейство, която беше разположена съвсем близо до новата и представляваше скромно бунгало, което чичо Умберто навремето бе построил. Тази Мариса била изпратена тук, понеже техните се познавали с чичо Алфредо още отпреди много години от Италия, след някакъв скандал, може би нещо свързано с парите на нейната фамилия. Накрая всичко се подредило така, че тя се запознала и сближила с Доменико. Тяхната сватба изглежда бе последната стъпка към окончателното задомяване на Доменико. Но за мен поне имаше нещо неясно, може би някакво взаимно търсене на удобство, което като че ли бе подтикнало Доменико да й дари своята закрила, макар да се отнасяше донякъде грубовато с нея. Или може би той все пак бе проумял колко щастлив може да бъде, след като всичко стихне; колко мила може да бъде Мариса с него, защото тя действително бе много жизнена, привлекателна, че и умна; неслучайно в продължение на няколко седмици моите разговори с нея бяха единственото ми приятно занимание тук. Самата тя представляваше любопитна гледка, когато се появяваше всяка сутрин в работни дрехи — приличаше на истинска мъжкарана, въпреки непокорните кичури, които се спускаха към скулите й под забрадката. Щом заговаряше за Италия, в гласа й се прокрадваше особена нотка, издаваща може би дълго потискания й копнеж заради преждевременната й раздяла с родния край, долавяше се и някакво униние, въпреки че иначе бе толкова жизнерадостна. Изглеждаше така сякаш бе пожертвала нещо от себе си, за да дойде тук, на този мрачен остров, какъвто бе тогава нашата ферма.

Към края на юли всички се събрахме в новата къща на чичо Умберто, за да бъде прочетено завещанието на баща ми. Междувременно чичо Умберто отново бе станал точно такъв, какъвто го помнех от много години, той наблегна на тържествеността на събитието, особено заради присъствието на адвоката. Обаче самият адвокат, г-н Нюланд, макар вече да бе започнал да старее, се появи на срещата развеселен, оживен, стегнат и много елегантен в раирания си костюм. Той твърде бързо съумя да разсее нашето мрачно настроение с умението си да общува, отлично шлифовано благодарение на дългата му практика. Накрая се оказа, че условията от завещанието бяха съвсем ясни и прости: баща ми оставяше всичко на мен — спестяванията си, дела си във фермата, всеки свой цент. Когато г-н Нюланд се зае да изброява цитираните в документа стойности, аз онемях от изненада, понеже общата сума възлизаше на стотици хиляди. И срещу всички тези притежания баща ми дължеше за фермата само четиридесет хиляди долара, като главница на заема, който бе взел преди двадесет години, за да я откупи, като вноските трябваше да бъдат ежегодно доизплащани.