Нино Ричи - В стъклената къща

— Сестра ти се обади — каза ми леля Тереза.

За пръв път ми хрумна, че въобще бе възможно тя да позвъни у дома.

— И какво каза?

— Искаше само да разбере как си, това бе всичко. Казах й, че си болен.

Аз обаче не й се обадих, защото още ми се искаше да остана изолиран от света.

Вместо това започнах да разговарям с леля Тереза. Когато се събудих, тя бе отишла в кухнята и шеташе нещо около масата, после си наля кафе, дори ми се стори, че ме очаква да й правя компания, за да остане вярна на навика си да не сяда сама сутрин край кухненската маса.

— Знаеш го какъв беше, никога не видя щастие, нито успя да забрави какво се бе случило. Такъв си беше той.

Макар че неговата смърт някак си оставаше извън най-важното в нейния живот, тъй като леля Тереза оставаше встрани от драматичната му кончина, това, към което сега се стремеше, не беше да търси някакво изкупление, по-скоро да се опита да подреди всичко с оглед на неизбежните последици от смъртта на баща ми.

Разбра се, че е възникнал някакъв проблем с италианския клуб, за който той ми бе намекнал в писмото си. Оказа се дребнава история, свързана с амбициите на Дино Манчини, обвинил управителния комитет на клуба — в който членуваше и баща ми — в присвояване на клубните пари; а после, през май, майка му в Италия починала от сърдечен удар.

— Той никога, нито веднъж не се завърна там и не можеше да си прости заради това. Трудно бе за всички нас, но чичо ти поне отиде до Италия миналата година, макар че аз не съм стъпвала там, откакто дойдох тук, в Канада. На баща ти му се струваше, че да замине за Италия, ще е все едно да потегли за края на света.

— Но какво е искал да направи преди това? Все нещо трябва да е останало като знак за намеренията му.

Само че дори и сега не се осмелявах да й спомена за писмото му.

— Нали го знаеш какъв ставаше, като изпаднеше в онова свое мрачно настроение. И никакво значение нямаше какъв ще е поводът за това. Можеше да се мръщи и да мълчи в продължение на месеци. Кой знае дали сега е имало някаква разлика?

Аз все още не можех да си обясня много неща около смъртта му, не успявах да отделя най-съществените варианти на обясненията, които ми хрумваха, нито можех да накарам себе си да повярвам на някое от тях дори да изглежда правдоподобно. Струваше ми се, че най-важните въпроси около неговата кончина си оставаха без нужните отговори. За мен бе загадка анатомията на неговата смърт, дребните мисли, които за последно са го вълнували, дребните стъпки, които е предприел, като например как се е покатерил върху насипа около водоема, как се е хвърлил в него, какво е станало през първите секунди под водата. И как е изглеждал няколко дни по-късно, плавайки на повърхността на водата.

Сега ми се струваше, че би съумял да издържи и да остане цялостен, ако имаше поне някаква добродетел, която да го съхрани и която да има някакво значение за неговия живот, обаче неговото самоубийство някак си го отричаше като личност, все едно че бе зачеркнало цялото му съществуване. Толкова малко радости му бе подарил този живот, всички около него му носеха само разочарования, пък и самият той си бе причинявал безчет огорчения, които накрая да го сломят съвсем, за да се стигне до трагичния му край.

Леля Тереза ми спомена, че един ден го заварила в кухнята разплакан, докато четял едно от моите писма.

— Ти не можеш да проумееш какво може да се случи между баща и син — каза ми той тогава.

Когато най-после се опитах да се свържа с Рита, оказа се, че тя, заедно с Елена, е заминала за Квебек по линията на една програма за усъвършенстване на френски език чрез потапяне във френскоговореща среда.

— Много съжалявам за баща ти — заяви г-жа Амхърст. — Искаше ми се да отида на погребението му, но не бях сигурна как ще бъде възприето от твоето семейство и така нататък…

Стори ми се искрено разстроена, може би защото продължаваше да изпитва вина заради това, че ние отписахме Рита от нашето семейство.

— Разбирам — отвърнах аз.

Поне ми даде номера на телефона, на който можех да намеря Рита. Веднага позвъних и отсреща се обади някакъв глас с типичното за Квебек френско произношение. Накрая Рита пое слушалката.

— Здравей. — Прозвуча колебливо, предпазливо. — Опитах се да се свържа с теб, преди да замина, но подразбрах, че си бил болен или нещо от този сорт.

— Да.

Някъде отзад се чу нечий смях и подрънкване на прибори за маса.

— Ние ще останем още малко тук при това семейство. Наистина е чудесно.