Нино Ричи - В стъклената къща

Следващата вест, която получих за баща ми, бе съобщението за неговата смърт. Прибрах се от училището в квартирата си и заварих Ричард Хармънд да ме чака на верандата, толкова прозрачен в своето напрегнато и неловко смущение, че веднага си казах, че не бива да се доверявам на първото си предчувствие, че сигурно греша, че лошите вести все ни застигат в толкова очевидна форма.

— Касае се за баща ти. — Не можа да се насили и да довърши фразата, а остави да увисне само тягостното мълчание между нас. — Казаха, че ще се опитат да отложат погребението до твоето пристигане.

После ме обзе странно чувство, но не облекчение или усещане за неизбежност, както бях очаквал, а някаква дезориентация, пълно объркване, което приличаше на прилошаване, като при всяка среща с нещо неестествено или зло. Ричард остана за около час при мен в квартирата ми, трогателно загрижен за мен, доброволно споделящ с мен всичко, което знаеше, макар че аз нищо не исках да слушам, може би защото не бях уверен какво ми бе разрешено да върша, какво при дадените обстоятелства би могло да бъде възприето като нормално.

— Мисля, че разговарях с леля ти. Прехвърлиха разговора през Отава. Всъщност не казаха много какво точно се е случило.

— Аха.

— Да не би да е бил нещо болен или има друга подобна причина, за която да си знаел?

— Не зная. Помня само, че се оплакваше от някакви болки в гърдите.

— Е, може да е от това.

На следващата сутрин имаше полет през Лондон. Ричард вече бе уредил всичко за пътуването ми. От мен се искаше само да си приготвя багажа, като взема само най-необходимото и да оставя всичко останало на него, за да ми го изпрати после у дома. Той ми предложи да остане още при мен, за да ми помогне за багажа, а после да ме отведе със себе си до Ибадан, за да пренощувам там.

— Там можеш да ползваш телефона, ако искаш да позвъниш у дома си в Канада.

Чудех се, доколко е разумно да отклоня това предложение, понеже подозирах, че тогава той ще се почувства донякъде облекчен.

— Предполагам, че вероятно искаш само да останеш за малко сам.

— Да, точно така.

— Не съм сигурен дали няма да поискаш да говориш с някого в училището. Ако желаеш, мога да изчакам, след като заминеш.

— Добре.

Прекарах вечерта в самота. Трябваше да обиколя познатите си тук, за да се сбогувам с тях, да свърша всичко, което зрелите хора вършат при подобни обстоятелства или поне да поговоря с г-н Тсиката; обаче единственото, което се насилих да свърша, бе да не си позволя да притеснявам когото и да било, понеже исках около мен да остане само скованата тишина, докато успея да измисля какво после да предприема.

На сутринта Ричард дойде още преди разсъмване. Учениците вече започваха да се събуждат и да се надигат от леглата си; чувах далечните утринни звуци от спалните, сънените им гласове, глухото тътрене на толкова много нозе, докато излизаха да се окопитят навън пред сградата. Звездите на небето едва бяха започнали да избледняват сред утринния здрач; май трябваше да си тръгна тъй, както дойдох, от мрак в мрак, прокрадващ се като някакво морско създание под неспокойната повърхност на зараждащия се ден.

Баща ми се беше удавил във водоема, в който се събираше водата за напояване. Никой нито веднъж не спомена думата „самоубийство“, но тази дума като че ли се спотайваше във всеки, зад всяко съболезнование, зад всяко мълчание. Мълчанието беше потискащо и се стелеше навред: в къщата, в залата на погребалния дом, сред дългата процесия от скърбящи опечалени, изчакващи подредени реда си пред затворения ковчег. Мълчание, което беше израз на няма и неловка сдържаност пред лицето на нашето унижение. До мен достигнаха само сухите факти от това, което се бе случило — един ден той просто изчезнал и чак след няколко дни Роко го открил във водоема.

Беше започнал да гради нова къща. Старите дървени оранжерии били съборени и там изкопали дълбок ров за мазето, след което започнали да градят приземния етаж и да наливат бетона за първата плоча. Той нито веднъж не бе споменал за новата къща в писмата си, ала очевидно бе замислил този строеж, бе заделил необходимите пари и си я бе представял в своето въображение. В жълтеникавата почва започнали да покълват първите плевели, когато работниците се заели с изкопите, а в края на изкопите видях натъркаляни дъските за кофража и каменните блокове за основите, изоставени да чакат възобновяването на градежа.