Нино Ричи - В стъклената къща

На следващата вечер, когато пристигнах в дома му, заварих край него една жена и едно малко момче — оказаха се съпругата му и синът му, дошли му на гости от Гана, макар че той досега нито дума не бе отронил пред мен за предстоящото им пристигане, вероятно смущавайки се от това да го видя в неговата среда. През цялата вечер жена му седеше мълчаливо зад него и почти не се намесваше в разговора ни, освен да попита накратко мъжа си за нещо. Едва към края на вечерята аз се досетих, че той й бе превеждал, но силно съкратено, това, за което си бяхме говорили. Накрая, когато й направих комплимент за сготвената от нея вечеря и той й преведе думите ми, сякаш слънчев лъч озари лицето й.

— Тя каза, че гостенинът прави ястието добро — преведе ми той нейните думи, — а не готвачът.

След известно време г-н Тсиката и аз станахме още по-близки, като действахме все заедно в разнообразните извънкласни занимания в училището. Първоначалната ни учтивост отстъпи пред по-дълбоко и по-инстинктивно приятелство, като всеки от нас се стараеше да възприема другия като някакъв ментор — аз уважавах неговата компетентност и скромност, а той — познанията, които той си бе въобразил, че носех от света, от който идвах. Той започна да идва при мен с различни частни проекти и схеми, до една по момчешки наивни, като например установяването на кореспонденция с някаква школа в Англия за задочно обучение по творческо писане или осъществяването на контакти с един от университетите в Щатите, щедро раздаващ научни степени.

— Не зная, тези неща обикновено не са много престижни.

— Аха.

И тогава той ми се усмихваше притеснено, някак си смален от вероятността още една от надеждите му да угасне.

През лятото, след края на втората ми учебна година тук, той се върна в Гана с надеждата, че изборите там могат да му осигурят възможност да остане в родината си. Разменихме си адресите, обещахме често да си пишем и уговорихме бъдещи посещения. Но след няколко дни той неочаквано се завърна, само няколко дни преди началото на есенния срок. Случи се точно когато пристигна неговият автобус, по някакво случайно стечение на обстоятелствата да съм насред паркинга за камиони в Икорита. Видях го отдалече, докато той слизаше от автобуса с омачканите си дрехи за из път, с износения си куфар в ръка, с доста потни петна по ризата си. Внезапно ми се стори ужасно самотен и застарял като изтормозен от пътувания амбулантен търговец. Изглеждаше смазан от перспективата отново да се завърне към живота си сред здрача в тази чужда нему страна. Казах си, че трябва да избягна срещата с него, ала той ме видя и може би за пръв път забрави за всичките си останали притеснения.

— Значи разбра, че все пак се връщам тук, а ти си мислеше само как да се отървеш от мен!

И когато се доближих до него, той ме прегърна през рамо в спонтанен изблик на привързаност, без да крие колко се радва, че отново ме вижда. Аз пък усетих как околните извърнаха глави и се поусмихнаха, така че за миг поне паркингът за камиони ми се стори като фокус на един странен момент на разчувстване, споходил ни, като че ли за да потвърди искреността на нашата взаимна симпатия.

Писмата от баща ми накрая започнаха да оредяват. На всичкото отгоре пощата беше ужасно нередовна, та се случваше да изтекат месеци между поставянето на канадските марки върху пликовете и доставянето им на моя тукашен адрес. Стана още по-трудно да се поддържа някаква непрекъснатост на кореспонденцията от едно писмо до следващото, да се постигне натрупване на обменяните мнения по една и съща тема, да се изработи единна формула за поздравления или оплаквания. Беше се скарал за нещо с чичо Умберто, ала не поясни за какво; писа ми, че обмислял да продаде своя дял от фермата на Роко и Доменико; после постъпил в болница заради някаква болка в гърдите, но и сега не ми обясни от какво е била причинена. По някое време, беше през втората година от престоя ми в Африка, той ми написа по-дълго писмо, в което разказваше за някакъв обилен сняг, който причинил доста щети на оранжериите.

„По Божията милост успяхме да спасим поне част от реколтата, преди всичко да измръзне, но едва към края на лятото ще добием пълна представа за загубите. Надявам се застраховката да ни изплати щетите, но досега не сме видели нито цент от застрахователите, та се налага за всички разходи да плащаме от собствените си джобове.“

От тона му останах с впечатлението, че фермата е била на ръба на фалита; в следващото си писмо обаче не споменаваше какво се е случило, понеже ме занимаваше със съвсем други въпроси, с други свои оплаквания. Тези отклонения ме подтикнаха да си мисля, че неговите проблеми не са били свързани с реалността, освен в първите мигове, когато му е хрумвало да ги опише в писмата си и може би тогава е било оправдано да набляга върху тях, с настояването да подчертае значението им чрез изписване върху хартията, но после постепенно те са се разсейвали сред всичко, което изпълва живота му.