Нино Ричи - В стъклената къща

„Натъжи ме — писа ми той веднъж — като узнах, че не цениш живота, който се опитах да уредя за теб.“

Тогава се опитах да му отвърна прямо и напълно откровено, като в същото време не преставах да се стремя да бъда внимателен с него и недвусмислено ясен. Изразих гордостта си от това, което той бе постигнал, както и своята благодарност за възможностите, които ми бе осигурил; ала той май не бе схванал, че това е най-същественото в писмото ми, защото се бе втренчил да издирва в редовете някакво мое скрито намерение за по-друга оценка на неговия жизнен път.

„Синко, ти казваш, че оценяваш това, което съм сторил, а пък аз се моля Богу да ме дари със сили да ти повярвам, но тъкмо сега така ми се иска никога да не бях дошъл в тази страна, щото туй бе най-голямата грешка в живота ми и вече двадесет години аз продължавам да си плащам за нея. Има толкова много неща, които се случиха, ама за тях ти нищичко не знаеш и някога може би ще трябва да ги узнаеш, но се моля Богу тогава да ми спести страданията, ако ти ми простиш и запомниш само, че съм се опитвал да сторя най-доброто по силите си, но аз съм само едно човешко същество, така че каквото и да се случи, завинаги ще си остана твой баща.“

Накрая тези резки колебания в емоциите му започнаха да ми дотягат. Скритият в тях упрек, че съм го зарязал, ми се струваше неоправдан, защото пренебрегваше всички усложнения на недоизказаните емоции между нас. Но ако все пак имаше нещо искрено, това бяха неговата болка и неговото съжаление, но те някак си разреждаха заради колебанията му. Ако би могъл да ми каже всичко това в лицето, то тогава в тях можеше да се открие някакво достойнство; но както по всичко личеше, той ставаше все по-обсебен от собствените си страсти, достигайки до болезнеността, към която се бе придържал през целия си живот, но която сега бе започнал да губи, а това бе единственото, което му бе давало някаква опора, то бе ограничение, с което той толкова отдавна бе свикнал да съжителства.

Допуснах грешката да спомена на Рита за тези писма от баща ми. „Може би ние бяхме донякъде несправедливо сурови в преценките си за него“, писах й аз. Или бе нещо от този сорт, но със същия краен ефект. „Очевидно той е бил измъчван от дълги години и затова сега толкова се окайва и страда от разкаянието си.“ Само че в отговора на Рита нямаше нито дума, посветена на него. Започнах да се опасявам, че макар и неизказано, тя всъщност ме обвиняваше, че се държа прекалено кавалерски с него. В тона на писмото й се прокрадваше нещо ново, нещо кухо, ако мога да кажа така. Някакво въздържание. Сравних това писмо с останалите, изпратени от нея, но не успях ясно да проумея какво се бе променило и затова реших да оставя всичко така, както си бе, разчитайки времето да уталожи вълненията; следващите ми писма започнаха да избягват това, за което явно не биваше да споменавам, а пък нейните допълнително заобикаляха отговорите на моите увъртания.

Накрая кореспонденцията ни започна да буксува. Паузите между писмата се удължаваха; самите писма постепенно ставаха все по-фалшиво приятелски, по-повърхностни. Вече липсваше ясна отправна точка за това как бих могъл да изказвам чувствата и мислите си, след като несъмнено всичко се бе променило, при това безвъзвратно, за да остане само това мудно охладняване, този толкова инстинктивен, постепенен обратен завой. Сякаш това, което й казвах за баща ми, всъщност не бе най-важното, а просто маркираше дистанцията, която винаги бе съществувала между нас, дистанция, белязана като с пунктир от илюзията за интимност. Отначало тя ни бе служила като спасителен пояс, но внезапно бе станало ясно, че за всеки от нас другият е все едно непозната личност. Цялата насока на кореспонденцията ни започна да се изопачава: това, което досега си бяхме споделяли, изглежда вече не бе чак толкова съществено в живота ни, колкото отсъствието на единия от живота на другия. Това предпазливо оттегляне от всичко засягащо и двама ни, за което можеше да се говори макар и косвено, тя отхвърляше със своето инстинктивно задействащо се благоразумие, а аз, благодарение на дистанцията между нас. Схващах, че тя вече бе решила да ме държи настрани, гледайки на мен като на по-голям брат, способен да раздава поучения, докато аз се превръщах чрез писменото слово в личността, която бе липсвала в моя живот.

По времето, когато вече ясно разбирах и признавах пред себе си промяната в нашите отношения, някакъв дребнав перверзен подтик в мен ме тласна да изпитам нещо като облекчение, че ние действително сме започнали да се отдръпваме назад, всеки в своята изолираност, при това още по-предпазливи и по-контролиращи се. Вече ми бе трудно да си спомня за първите плахи обещания, изказвани в нашите по-ранни писма; за усещането, че напредваме към някаква предстояща скоро кулминация; всяко писмо сега започваше да прилича на ново начало, понеже нищо не приемаше за дадено и като че ли се стремеше само да поддържа един чудесно балансиран неутралитет. Сега писмата на Рита бяха посветени предимно на нейните оплаквания от живота в Мърси, от неговата назадничавост и скука, но тя някак си съумяваше да се абстрахира от това, възприемайки позата на безчувствена и гледаща хладно на света около себе си девойка. Това, което доскоро служеше като основа на нейните саморазкрития и на нейния сарказъм, внимателно подбираните и увъртания, сега просто бе започнало да гасне. Най-силно ме порази това колко много нейният тон започваше да напомня за моя — ироничен, отчужден и неводещ към нищо.