Нино Ричи - В стъклената къща

— А, господин Виктор! Аз вече си мисля, че трябва да си имате някоя приятелка в Канада, не съм ли прав?

Отначало очакването беше по-скоро спонтанен рефлекс: нямах никакви причини да се надявам на нечие специално внимание, нямах любовница, за чиито писма да копнеех, нито очаквах окончателен отговор от някоя инстанция, който да е решаващ за моето бъдеще. Съвсем малоброен бе кръгът от хора, с които поддържах някаква кореспонденция, предимно колеги от университета. При това кореспонденция, доста близка до чисто формалната — едно-две писма до Майкъл, още няколко до хора, с които си бяхме разменили адресите през последните месеци от следването като прибързани и лекомислени жестове на сприятеляване, малко преди да се разделим; писах до тях само колкото да има с кого да споделя първите си мимолетни пориви на удоволствие от това, че ще мога да намеря в моята пощенска кутия нещо повече от следващите едно след друго и също тъй безкрайно досадни окръжни нареждания на Държавния съвет по образование. Но кълновете на спотаената ми надежда за някое изключително важно съобщение или за някаква промяна винаги си оставаха. Може би просто ме крепеше упованието, че пристигането на писмо ще ми докаже, че и преди съм съществувал на този свят, че съм дошъл тук отнякъде и че един ден пак ще се завърна там.

Е, пристигаха писма и от моето семейство, от баща ми, от Рита. В дъното на душата си тайно копнеех никога вече да не чувам нищо за тях, като си въобразявах, че бе достатъчно просто да изчезна от техния живот, за да се сложи веднъж завинаги край на всичко. Явно чувствителността ми беше обърната с главата надолу, както и вярата, че ще престана да им придавам значение, просто като ги напусна; и все пак продължавах да пиша и на двамата. На Рита изпратих пощенска картичка, фалшиво жизнерадостна, но поне изискано надписана. Беше от спирането ни в Лондон за един ден, на път за Нигерия, като се пошегувах, че нашите самолети ще се разминат високо в небето насред Атлантическия океан; а после, няколко дни след пристигането ми в това африканско училище, й изпратих едно по-подробно писмо. Започнах със същия престорено нехаен стил, защото още се опитвах да намеря верния тон след странната раздяла на последната ни среща; и накрая май ги налучках — правилния тон и правилната дистанция — като приключих писмото с пет гъсто изписани страници, нещо като дневник за всичко, което бях преживял след напускането на Канада.

Нейният отговор, когато най-после пристигна, въпреки двойната разредка между редовете и едрия и почерк, едва изпълваше една страничка.

„Благодаря за писмото, великолепно е! Африка, това ми звучи толкова диво! Сигурно всичко там е съвсем различно, както си личи от писмото ти.“

Продължаваше все в тоя дух, задъхано и незряло и всъщност нищо не казваше — нейният тон ме накара да се замисля за момичетата от нашата гимназия, в които се бях влюбвал, но само от дистанция, и които едновременно с това презирах, и се чудех дали няма нещо общо с тях. Та нали и те за нищо друго не си говореха освен за срещите си с момчетата, за участията си в училищните отбори и с всички сили се стараеха да се впишат в модата на седемдесетте години. Затова се стараех да пиша на Рита извънредно предпазливо, с внимателно подбрани анализи и описания, но всичките ми усилия май се свеждаха само до безплодни упражнения в съчинителство: всеки път, като четях поредното й писмо, ставах все по-раздразнителен, всеки път все по-объркан. Отново и отново препрочитах писмата, сякаш предишния път бях пропуснал да съзра зад редовете някакво откровение, скрито като старинна реликва. Взирах се в наклона на буквите, надушвах миризмата на хартията.

„Е, вече трябва да свършвам — беше написала накрая. — О, щях да забравя: много поздрави от Елена.“

Накрая почти престанах да чета написаното от нея, като отлагах отговорите си отначало с по един месец, а после и дори с по два месеца. Но към Коледа получих картичка от нея:

„Мислех да ти я изпратя по-рано, за да съм сигурна, че ще я получиш — защото предполагам, че там няма да видиш много сняг за Коледа. По-скоро ми пиши. Рита“

Беше пъхнала в плика и една своя училищна снимка с надпис отзад „Горещо“, макар че изглеждаше по-скоро вдъхновена — леко наведена напред и усмихната, с изписан на лицето си непознат за мен патос, като клепачите й бяха спуснати заради блясъка на светкавицата, а челото й бе обсипано с дребни пъпчици. Като я видях, усетих как нещо в мен трепна при вида на нейното преднамерено самоизтъкване, показващо почти неприкрито какво желае; като че ли аз отново не я бях разбрал, люшках се от едната крайност в другата, докато тя беше простодушна като всяко шестнадесетгодишно момиче; беше моята сестра, която трябваше да пазя от собствените й неясни опасения и незрели надежди.