Нино Ричи - В стъклената къща

— Да, зная, че така следва да се преподава според учебната ни програма — все ми повтаряше той, усмихнат, развеселен и в същото време леко смутен, — но ти би могъл да добавиш, че тази мисловна конструкция е в стила на разсъжденията на Платон. Макар това да няма никаква връзка с нашата земна реалност тук.

Аз започвах всеки учебен ден със същото нарастващо плахо в мен отчаяние, питайки се дали преподавам по най-добрия възможен начин. За да компенсирам тези съмнения, се нагърбвах с допълнителни задачи, като извънредни уроци след часовете, но така и не дочаках момента, в който да се уверя, че усилията ми не са напразни. Още от самото начало на дейността си тук се залових да обясня на учениците най-простите, най-основните понятия: какво е съществително, какво е глагол, за да мога да продължа по-нататък от подобни бегли встъпителни поучения към изграждане на цялата стройна сграда на знанията по английски език. Струваше ми се, че е възможно да се поддържа само едно доста скромно ниво на знания в учениците, тъй като понякога се опасявах това, на което се стараех да ги науча, да не затъне сред объркването, в което самият аз бях изпаднал навремето, когато започнах да изучавам английски в училище. Така че в крайна сметка цялата моя преподавателска дейност започна да се свежда единствено до грижата да не бъда упрекнат, че не изпълнявам задълженията си. Всеки учебен ден очаквах с нетърпение последния звънец и тишината, спускаща се в класните стаи след него, защото само сред тази утешителна тишина ме напускаше страхът от надигащия се хаос, пораждан от недостатъчните усилия да овладея всичко около себе си. Училището принадлежеше повече на учениците, отколкото на мен. Те поне разполагаха с едно изпитано средство за въдворяване на ред и сигурност — това бе техният простичък, но стабилен дневен режим. За всичко бе определено време: за храненето, за подготовката за занятията в клас, за физкултурата, за изслушване на заповедите на директора, за дружествата и кръжоците, за стотиците вечно променящи се правила и за хилядите още по-разнообразни изключения от тях, които направляваха ритъма на живота им тук; затова аз отрано се ограничих просто да ги приема като дадени и да им приписвам по-голям авторитет. След това приех ролята на невинен зрител, което ми бе позволено благодарение на това, че съм от бялата раса, отличавах се от множеството, но също и заради обратното — стремежа да бъда по възможност по-незабележим.

Тази незабележимост като че ли се превърна в най-значителния белег за моя престой в страната. Ако се бях опитал да се преборя с нея, ако се бях отказал да се смалявам заради това, което ме отличава от околните, бих могъл да разчупя леда и да достигна до някакво по-откровено ниво на общуване с хората, да стана реална личност, да бъда индивид. Но винаги съществуваше риск при подобен преход и се спотайваше някакво предизвикателство спрямо съществуващия порядък, винаги беше налице някаква черта, разграничаваща безвредното ми битие и по-тъмната зона, в която бих могъл да се озова. През първите месеци в страната, макар английският да бе общоприет език тук, аз се опитах да овладея поне основите на местния език; ала когато се заех с нещо повече от обичайните поздрави и започнах да изпробвам елементарните схеми за разговор, в реакциите на хората към мен започна да се долавя лека промяна. Вече не посрещаха с одобрение първата изтърсена от мен фраза на техния език, а с някаква смесица от неудобство и отегчение, сякаш бях подкопал установените правила на играта.

Сред спомените ми за тази страна преобладава това, което беше свързано предимно с нещо фолклорно, пъстроцветно, атрактивно и необичайно, като лице на местен жител, предлагано на фотографиите за чужденците, т.е. кадри, предназначени за консумация само от белите, което инстинктивно служеше да замаскира пред пришълците истинския живот, кипящ зад тази показна фасада. Но този истински живот, както и всичко, което го формираше, си оставаше недосегаем за пряко наблюдение. Страната приличаше на гротескна карикатура с всички свои крещящо ярки фасади, с шума и горещината, с потисничеството, с безчислените войници, шарещи около безбройните пропускателни пунктове, с контраста между бедността и богатството. При всяко пътуване пред мен се разкриваше по някое непознато досега противоречие, някакъв сложен ритуал за мъртвите, като например оставянето на труповете да гният покрай пътищата, защото хората се плашели да бъдат закопавани след смъртта си. В Бенин ми се случи да видя път, по който частите от телата на мъртъвците бяха стъпкани като паваж, но все още се различаваха очертания на ръце и крака, дори и някое лице тук-там; всеки месец се заговаряше за някое ново модно увлечение сред богаташите, като например ракети за тенис, привързани към радиаторите отпред на някое Пежо 504 или внезапната поява на кока-кола в кутии по лавките в метрото на Лагос. Вестниците забогатяваха най-вече от скандални репортажи за невъобразимо разтърсващи спокойствието на публиката инциденти като вълненията в Лагос заради кражбата на приготвени за присаждане полови органи или намерените в кутии за обувки човешки глави, за да се отдаде почит на душите на баснословно богати племенни вождове. Навсякъде и във всичко се забелязваха признаци за бурно безпокойство, на невероятна смесица от духовни напъни: от така наречените бабалаос или местните модерни наследници на древните африкански шамани до всевъзможните духовни братства, от преданите поклонници на Харе Кришна до Адвентистите на седмия ден и приказните сияния на какви ли не херувими и серафими, които можело да се видят, но само в неделните дни, да танцуват, подредени в индианска нишка край пътищата в своите ефирни одежди. Тези небесни видения като че ли разиграваха сложна драма на единоборство и противопоставяне, може би защото толкова си приличаха като отражения в огледало, разкривайки тъкмо това, което се опитваха да прикриват — някакъв още по-тайнствен живот, кипящ под повърхността им, още по-магически и същевременно още по-светски — може би животът в училището, с всичките негови достойнства и несъвършенства, с надеждите на подрастващите младежи, с присъщата му нормалност или пък с тишината, спускаща се над Икорита веднага след падането на нощта, с притихналите тогава пазарни сергии и струйките дим, виещи се над огньовете по дворовете зад къщите, успокояващото ежедневно редуване на часовете за хранене и спане.