Нино Ричи - В стъклената къща

Настаниха ни в зоната, охранявана от правителствената гвардия. Тук улиците се оказаха много по-чисти, почти напомняха за улиците в канадските предградия, а къщите приличаха на спретнати вили, отдръпнати зад подканващо осветените веранди и гъстата растителност по моравите зад оградите. Щом стигнахме до сградата за нашето настаняване, пред входа се появи един пазач, за да ни отвори вратата. След няколко минути ние се заехме с разтоварването на багажа, внезапно оживени от това, че най-после пристигнахме. Вътре цареше атмосфера на приятна лятна резиденция, още повече че сградата беше кацнала на върха на малък хълм, заобиколен от палми, хибискуси и бананови дървета. Видя ни се като остров на нормалността, като царство на спокойствието, като декор от някаква приказна измислица, предназначена може би само за да скрива от нас реалния живот в тази страна.

Ричард остана с шофьора, който трябваше да се прибере у дома си, след като се настаним. Част от нас се поразходиха за кратко из вътрешния двор, а градът със стотиците си светлини, изглеждащи отдалеч дребни като глави на карфици, продължаваше да блещука в далечината като фон на гледката. По-старите доброволци с ужас споделяха разни страховити истории за трудни пътувания, за мъките с местната бюрокрация, за трудните условия в тукашните училища.

— В тази страна всеки обича да мрази — каза ми един от тях. — Моите приятели си мислят, че съм решил да се самоубия или нещо подобно, понеже писмата ми навяват толкова дълбок негативизъм. Но аз чудесно си прекарвам тук.

По едно време светлините угаснаха, всичко около нас и въобще в целия град почерня, което за миг изглеждаше като отстъпление пред нощта. Ние запалихме керосиновите лампи и някои от нас се скупчиха по-близо до тях, както са правели прадедите ни около лагерните огньове. Внезапно се смалихме в този мрак. За пръв път имах чувството, че цяла една страна се простира около мен, ведно с всичките си чудесии. Навън, в мрачината, като далечни поздрави започнаха да припламват малки светлинки; за миг се създаде впечатление, че земята отразява небето с неговите безбройни звезди, за да се присъедини към него в един общ саван, със същото редуване на абсолютна чернота и светлини, със същата бавна поява от нищото като началото на всичко в този свят.

Разпределиха ме към интерната в покрайнините на град Икорита. На техния език това име означаваше „Кръстовище“, въпреки че през този град преминаваше само един път, прашен и прозаичен, през който мудно се влачеха потоци от хора и коли. Той по нищо не се отличаваше от стотината други градове в региона, едва тътрейки се след напредъка на модерните времена, нито много стар, нито много нов, а по-скоро някакъв смътен хибрид между старото и новото. Над многобройните покриви от тънка ламарина стърчаха телевизионни антени. Те изглеждаха съвсем на място като сергиите по пазарния площад, където често можеха да се видят пъргаво подскачащи маймуни или измрели плъхове, проснати под висящите кесии с неизвестни на мен чудодейни лечебни треви. Тукашният пазар следваше някакви правила за откриването си през седмица или през две, които аз така и не успях да схвана. Поне разбрах, че винаги се нагажда според местните празници и според честванията на някакви светци, макар че бавното му проточено съществуване в продължение на доста дни по-скоро ми изглеждаше въпрос на навик, защото предлагаше малко повече от това, което можеше да се купи в по-приличните магазини по главната улица или в по-скромните магазинчета около паркинга за коли и камиони — лук, белени домати, корени от касава, мръсен ориз, кутии с готова доматена супа от Португалия, пушена скумрия, внесена чак от Япония.

Извън града се издигаше джунглата, а тукашните ниви, все със скромни размери, бяха отвред обкръжени от нея и се напояваха само в периодите с обилни валежи. Нашият интернат или по-точно училището за средно образование „Мейфлауър“ бе разположен в средата на нещо като тайно прокарана просека в джунглата, в края на извития път, отбивка от главното шосе. На фасадата бе изписан девизът на училището „Знанието е светлина“. Морава с лек наклон и сухи канавки в двата края се простираше пред сградата, а зад нея се намираше малкото селище от къщи и пристройки, до една паянтови и грубо сковани, но с гледки от верандите към околния простор, към издигащите се наблизо палми, които бяха сродни на тиковото дърво, наричано тук ироко, както и някакви съвършено непознати на мен дървета с червени листа, придаващи тропическа елегантност на пейзажа. Предоставиха ми за ползване една вила, по-скоро бунгало, зад редицата от стройни хибискуси, в края на училищния двор. Прозорците бяха с метални решетки заради опасността от крадци. От верандата можех да се любувам на гуавата, на лимонените дръвчета и на храстите зад тях, сред които малка просека откриваше гледка към втвърдената като скала засъхнала почва. Няколко месеца в часовете по земеделска практика се опитвах да поработя заедно с учениците, но накрая се отказах, понеже не можех да изтърпя нашествията на насекомите сред плевелите и жегата. През дъждовните периоди в бунгалото ми ставаше много шумно, понеже учениците напукваха гуавата с камъни, но иначе можеше да бъде много приятно, когато този шум стихваше. Циментовите подове бяха изключително гладки. Мебелите, макар и малко на брой, макар и второкачествени, поне осигуряваха достатъчен обем за всичките ми вещи, така че можах да се настаня удобно, дори се създаваше илюзията, че се намирам у дома. Скоро след пристигането ми в едно от съседните градчета умря някакъв важен местен градоначалник и дълги дни след това ехтяха барабани, дори и до късно през нощта, като знак на почит към знатния покойник. От моето бунгало съзирах края на храсталака, където щурците неспирно свиреха сред черния мрак. Дивите лози се виеха високо над прозорците ми и ми се струваха като символи за добре дошъл, заедно с далечния тътен на тамтамите, съвсем като в някой филм за черна Африка.