Нино Ричи - В стъклената къща

Една сутрин намерих змия в кухнята си. Може би бе влязла през прозореца или някак си се бе промъкнала под дървения му капак. Бе се свила на кълбо вътре в кухнята, върху летвите на решетката под прозореца. В полумрака не я забелязах, докато някакво бегло движение не привлече погледа ми. Тя се бе оказала само на броени сантиметри от мен, когато бях отишъл да побутна с летва дървения капак, за да го открехна и да позволя на светлината да проникне. Моментално се отдръпнах назад като ужилен, сърцето ми бясно се разтуптя, защото змията сега се очерта съвсем ясно пред очите ми, дълга, тънка, може би беше мамба, от онези, най-смъртоносните. За миг през пламналия ми мозък прехвърчаха хиляди мисли, явно трябваше веднага да я убия и все пак нещо ме накара да се усъмня дали ще успея да се възползвам от някакво свое несигурно предимство. Все едно че някакъв пратеник бе изскочил от моето минало; само че змията си оставаше там, където я бях заварил, кротка, обаче будна, спокойно извъртаща сплесканата си глава, явно усещаща моето присъствие. За миг в кухнята като че ли надвисна абсолютна неподвижност, аз бях в единия край — змията — в другия, втренчено гледащи се един друг. Накрая змията достигна май до някакво решение, защото потрепна за миг и скоро след това изчезна.

По-късно, когато възстановявах целия кошмар в съзнанието си, най-изненадващо си спомних, че първо си помислих за Рита. И едва тогава осъзнах, че след размяната на писма между нас тя се бе превърнала, макар и единствено благодарение на писмата ни, в моята неизменна духовна компаньонка, така че всяко събитие в моя живот по някакъв начин се свързваше с мислите ми за нея. Може би за пръв път истински страдах за това, как, за мое най-голямо съжаление, между нас всичко се обърка. Сякаш бях пропуснал най-простите неща, най-лесните възможности. Можеше някак си да се уреди да споделяме дните си, да бъдем много по-човечни, не би ни коствало толкова много да бъдем себе си.

Реших да удължа договора си за работа в училището с още една година. Позволено ми бе едно безплатно пътуване до дома в Канада, обаче вместо това аз предпочетох да взема парите за него, като прекарах лятото, припичайки се на знойното екваториално слънце на един малък остров край кенийското крайбрежие — последната дестинация по прашния крайбрежен път на север от Малинди. Когато се върнах на работа в края на лятото, ме налегна тежка малария, сякаш страната бе станала някак си прекалено реална, след като бях избрал да остана тук за трета година. Сега ми изглеждаше още по-окаяна и неуредена, тъй че ми се струваше и по-трудна за понасяне. През същата есен имаше избори, някакъв преход към цивилно управление, макар че помпозните обещания бяха единственото, което се бе оказало ново в тази изостанала държава. Изборите дойдоха и отминаха, но се промени май само едно: войниците по пропускателните пунктове постепенно бяха заменяни с цивилна полиция. Моята малария в края на краищата не се оказа резултат от високата заболеваемост в страната, а по-скоро последица от непрестанните ми усилия да се изолирам от всички, да се потапям в усещането, че моето присъствие тук е плод на случайното ми пристигане в тази страна — грешка, която бях допуснал, без да се съобразявам с това, че доколко ще бъда доволен от престоя си тук, ще зависи от илюзията, която ще подхранвам в себе си; че тук водя някакъв реален живот, към който в бъдеще надали ще пожелая да се завърна. В началото на септември ме привлякоха да подпомагам една група от нови доброволци и те ми се сториха като хора от друга раса, с толкова свежи лица, преливащи от любопитство, честни и почтени, амбициозни, все още ухаещи на своя разумен и здравословен северняшки живот. Това, което ме порази в тях, бе фактът, че животът у дома продължаваше в мое отсъствие, че ме заплашваше вероятността след завръщането ми там да се окажа в ролята на чужденец.

В „Мейфлауър“ първите двама американци си тръгнаха, за да бъдат сменени от друг американец, който бавно, но неотменно ставаше все по-огорчен и по-трудно разбираем. После друг кандидат зае мястото му.

Така се случи, че започнах по-често да се срещам с англичанката Кейт Таунсенд, като чрез нея успях да навляза в света на белите емигранти тук. Тяхното общество можеше да ми послужи за компания до края на пребиваването ми, за сближаване, както при затворниците, споделящи килиите на един етаж в затвора. Кейт бе известна в училището със списъка на мъжете, с които бе имала връзка, предимно местни бизнесмени, но от по-богатите, като дори и сега се случваше някой от тях да паркира волвото или мерцедеса си дискретно, за няколко часа или дни, под дърветата, хвърлящи сянка край нейната къща. След това Кейт споделяше с нас какви подаръци е получила. От един от своите обожатели тя имаше син. Той бе кръглолик и мургав, но русата коса бе наследил от майка си, макар че тя бе толкова ситно къдрава, че момчето приличаше на херувим. Според признанията на Кейт баща му не бил стока, с месеци не се мяркал насам и на всичкото отгоре имал вредния навик да взима от нея пари назаем, които все забравял да върне. Но тя като че ли бе привикнала с този ред на нещата — такъв, че да й позволява да поддържа крайно гъвкави семейни ангажименти, които в този регион на света се възприемаха като нещо едва ли не общоприето. Тук действително често се срещаха жени без мъже в домовете си, които сами отглеждаха децата си, разчитайки само на своите доходи и устройващи си свой независим живот. В това като че ли се криеше едно от най-големите противоречия на нейния живот, едновременно екзотичен и все пак напълно земен. Белотата на кожата й често се оказваше от решаваща роля, само че тя експлоатираше това свое предимство, без да му отдава специално значение, без да се замисля в какво се корени неговото въздействие.