Нино Ричи - В стъклената къща

— О, да, разбира се, това е нещо, което и друг път се е случвало. Една година пък всичките монети бяха изсечени без едното ухо на краля. Не можеш да разчиташ такава монета да те спаси, още повече, че хората говореха, че носела лош късмет. Но с тази беше различно, тя беше добра — хората разправяха за нея какви ли не истории, че Мусолини заповядал да я секат, за да го брани от папата и разни все такива неща, знаеш какви небивалици са способни да бръщолевят хората. Никога не съм вярвал на подобни глупости. Пазя я просто така, за спомен. Но вече не ми трябва, така че можеш да я вземеш. Ако я дам на Кармен, ще я запилее някъде, преди да е изтекъл и половин час.

Претеглих монетата в дланта си. В мен се пробуди детинската вяра в магията на притежанието на талисмани.

— Не възразявате ли?

— Никак, моля те, вземи я. Може би ще ти донесе повече късмет, отколкото на мен.

Но щом я пъхнах в джоба си, се почувствах обременен, като че ли нещо дотогава химерично и мимолетно изведнъж бе станало осезаемо и реално. Каквото и значение да придавах на тази монета, това бе просто една заблуда, една глезотия.

Кармен ни последва до вратата, като се пъхна покрай стареца, за да ме изгледа с бдителен вид, явно все още неубеден в добротата ми. Представих си го как би реагирал, ако бе видял как пъхнах в джоба си монетата от кутията на прадядо му, как би ме следвал чак до пътя, изпълнен с мълчаливо негодувание. Не подозираше, че всъщност му бях задигнал една история, независимо каква измислица би му поднесъл старецът, ако му хрумнеше да го занимава с чудните свойства на монетата. Но сред вълнението от раздялата с мен Кармен забрави за намерението си и махна за довиждане, когато аз дадох на заден ход, за да изляза на пътя.

— Пожелавам ти много щастие в Африка! — провикна се старецът, докато стискаше малката ръчичка на Кармен в своята, трепереща като стрък на цвете.

Последната седмица, преди да напусна Мърси, посветих на изготвянето на окончателния доклад. Няколко дни никъде не излизах. Грижливо надписах и подредих всички материали, които бяхме събрали, включително касетите с интервютата и бележките към тях, фотографиите и документите, дори и картоните за азбучния указател. Като привърших със сортирането, се оказа, че притежаваме внушителен обемист архив, които имаше напълно официален вид, още повече че за подреждането му се наложи да поработя не по-малко, отколкото за първоначалното събиране на сведенията. Чудех се обаче, какви истини или измислици ще извлече професорът от всичко това. Може би събраното с толкова труд просто щеше да бъде оставено да събира прах в някой склад или канцелария, защото се е оказало без никаква стойност пред официалните институции и е годно да послужи единствено като доказателство за готовността на властите да проявяват внимание към една етническа общност.

Но когато трябваше да седна и да напиша придружителния доклад, ми се стори невъзможно да не спомена за безкрайните подробности, които никога дотогава не бяха дискутирани, за по-истинските неща, за по-фините нюанси, за по-вулгарните факти, за претенциозната мебелировка по домовете на хората, за това какво може да си споделят те по време на вечеря, за това какво таят в сърцата си. Най-интересните и по-нетипични интервюта, бяха по-трудни за употреба при написването на книгата, понеже не пасваха на нито един модел. Дори само докато обобщавах резултатите, се натъквах именно на онези изводи, които толкова се стараех да избегна, като например приравняването на всички различия, открити при десетките интервюта. Накрая се ограничих да сведа изводите до подчертаване на очевидното, като приложих статистически обработени данни, диаграми и коментари, за да се изяснят онези впечатления и нюанси, които не можеха да бъдат предадени само с цитиране на фразите от интервютата.

Работех в стаята си, но през цялото време не можех да забравя, че докато си седя кротко пред бюрото, навън баща ми и другите работници се трудят във фермата. Отделих записите от събеседванията с нашите хора — на леля Таормина и чичо Умберто и на баща ми, понеже смятах, че съм задължен да ги прослушам, макар че дните отминаваха, без да посегна към тях. Когато дойде ред на баща ми да даде интервю, аз го препратих към един от по-младите ни помощници, Филомена, като донякъде очаквах или поне се надявах, че той ще откаже да говори пред нея. Обаче ето че от касетите, които Филомена ми предаде в края на седмицата, си пролича, че и той е склонил да говори.