Нино Ричи - В стъклената къща

В края на лятото усещах умерено въодушевление, защото вече наближаваше краят на моята работа по проекта. Проверих записите си от интервютата, останах доволен както от свършеното, така и от всичко останало наоколо: Мърси още бе залят от лятното слънце и изглеждаше кротък и спокоен като кадър от идиличен телевизионен филм. Имах усещането, че сам съм съчинил историите, съхранени в паметта на този край: какъв е бил някога градът, както и какъв ще бъде без моето присъствие тук — блажено място, лишено от болки и страдания, унижения или заплахи.

Едно от последните ми интервюта беше с един старец от Кастилучи, който живееше със сина си край брега на езерото. Къщата му беше настрани от пътя, по подобие на вилите в Кампания или поне претендираше да изглежда като такава със стройните колони от двете страни на главния вход и с извита балюстрада. Вече се бях нагледал поне на стотина варианта на този архитектурен шаблон при обиколките си през изминалото лято. Чрез тази пъстра смесица обитателите показваха едновременно признаци на процъфтяване и се стремяха тя някак си да им напомня за Италия, макар че те нямаха нищо общо с предишните собственици на този масивен каменен дом. Зад къщата се простираха дългите редове на оранжериите, които достигаха чак до езерото и препречваха гледката към водите му, отразяващи бездънната синева на небето, докато бризът накъдряше повърхността на езерото и като че ли нашепваше позабравени думи.

На вратата излезе да ме посрещне малко момче, къдрокосо и красиво като герой от приказките, но със сериозно изражение на личицето си. То се вглеждаше изпитателно в мен, докато се чудеше дали заслужавам одобрението му.

— Кой е, Кармен? — провикна се някой отвътре. Гласът ми се стори като на възрастен, леко потреперващ, докато се мъчеше да нагоди името на детето според трудните звуци на английския. — Кой е?

— Един човек.

Преценката, излязла от устата на толкова малкото дете, прозвуча изненадващо сериозно и изчерпателно.

Не след дълго на вратата се показа и старецът.

— Хайде, влез, влез, ти сигурно си онзи за книгата, нали? С когото разговарях по телефона? О, да, сега си спомних, та ти си синът на Марио, да, онзи, дето го пъдех на времето от нашите лозя в Долината на свинете.

Вътре въздухът бе застинал в приятна хладина. Преминахме през просторна фамилна всекидневна, обзаведена с изненадващо добър вкус и подканваща да заседнеш в нея, но старецът ме поведе направо към кухнята, в която се влизаше през вратата в дъното. Момченцето ме последва, все още ме гледаше подозрително, като явно се опитваше да ме намести сред своя ред на нещата, който в един миг бе нарушен от ненадейната ми поява.

— Вашият внук ли е?

— Моят правнук! Довеждат ми го понякога, за да ми прави компания. Добре се погаждаме — с моите пет думи от английския и неговите пет от италианския никога не можем да се скараме.

Покани ме да седна.

— И така, какво да ти предложа? Бира? Чаша вино?

— Не, нищо, моля. Благодаря.

— Е, тогава аз ще си сипя една чаша.

Отиде до хладилника и с треперещите си пръсти измъкна отвътре една бутилка с вино, после пак с доста треперене успя да напълни чашата си.

— Младите и старите — заговори той, — винаги трябва да се поддържат, макар единият още да не е излязъл от яслата, а другият да се е запътил към ковчега. Синът ми вече ми е платил гроба, там горе край магистралата, за да имам оттам поглед към езерото. Точно до гроба на жена ми е. Тя се спомина преди пет години. Може би помниш погребението й. Баща ти беше дошъл да я изпрати.

Облечен бе с дрехи, каквито би подбрал и дядо ми за ежедневното си отбиване до кръчмата на Ди Лучи. Панталони от рипсено кадифе, пристегнати в кръста от колана му. И бяла риза, чиито ръкави бяха прибрани чрез сребърни щипки за ръкави. Цялото му тяло бе превито и сковано от възрастта, но беше запазило в себе си нещо от старото си достойнство. Сред блестящите модерни уреди от неръждаема стомана в кухнята старецът се явяваше като някакъв анахронизъм и изглеждаше донякъде чудато, понеже с нищо тук не си съответстваше. Малкият Кармен, който междувременно се бе оттеглил в коридора към предната врата, се разположи направо върху мраморния под, сред изобилие от играчки. Той отново се почувства като у дома си и изглеждаше доволен, но никога нямаше да може да разбере този престарял мъж, който може би ще се появява в мислите му като бавно вехнещ спомен, защото, живеейки сред изобилие, ще приема този свят, тази къща, този лукс като дар от съдбата.