Нино Ричи - В стъклената къща

Подготвих отчета, като внимавах да наблегна на активното участие на професора, както и на това, че се стремим да интервюираме абсолютно всички от тукашните италианци, че не сме някакви мошеници. Но въпреки тези предпазни мерки си позволих директно да помоля баща си за подкрепата му, с което обаче се оказах въвлечен в стари съперничества за влияние и отколешни свади по какви ли не поводи, сякаш ни бе съдено той и аз вечно да сме в конфликт. Но когато му изложих въпроса без никакви други свидетели, той се показа странно кротък.

— Няма да ти преча, ако си мислиш, че така трябва да постъпя. Но не зная какво ще решат останалите, свързани с този проект.

Не бях подготвен за подобна проява на доверие към мен. За няколко минути изглеждаше, като че ли между нас се е породила безмълвна солидарност.

— Както и да е, но Дино едва ли ще се подаде на убежденията ми — припомних му аз. — Макар да не виждам какво толкова против има той.

— О, трябва да знаеш, че всичките тези стари вражди и дрязги са пълни глупости. Хората от Кастилучи винаги са се държали по един начин, а тези от Вале дел Соле — съвсем другояче.

Съветът към клуба се събра на заседание. Одобриха отпускането на парите. Аз си казах, че дължа много на силните връзки на баща ми в съвета.

— Значи си получи парите — каза ми после той.

— Да. Благодаря.

И може би той не искаше от мен нищо повече от това, от този тъй скромен шанс да ми покаже, че вярва в мен.

За нас оставаше само да се заловим сериозно за работа, макар че внезапно настъпилото застудяване започна много да ни пречи. С течение на времето ставаше все по-ясно, че няма да успеем да завършим цикъла от интервюта до края на лятото.

Но Коломба си оставаше спокойна и самоуверена.

— Просто върши това, което можеш, а ние ще се опитаме следващата година да довършим проекта. — Зад нейната удивителна работоспособност винаги се долавяше топлото й отношение към всички нас, някакво сближаващо доверие, сякаш дори тялото й бе способно да излъчва подобно тайно послание. — И без това на вас, момчета, се падна най-трудното, така че колкото по-рано го започнете, толкова по-рано ще го доведете до края.

Започнахме интервютата без никакви хитрини, като напредвахме хронологично от годината на пристигането на съответния емигрант в Канада. Останах изненадан колко изморителна, несъвършена и винаги неудовлетворителна беше процедурата по взимането на интервютата, като понякога дори нямаше изгледи да се стигне до сърцевината на проблематиката. Приблизително след първата дузина сеанси съдържанието на разговорите в общи линии започваше да се повтаря и ставаше досадно уморително, сякаш цялата общност се подчиняваше на някаква неписана колективна духовност, така че всичко, свързано с нея, можеше да бъде представено само чрез един-единствен разказ. Всяка евентуална ексцентричност се задушаваше в присъствието на нашите интервюиращи — настроението на разпитваните хорица мигом се променяше след натискането на бутона „Запис“ на касетофона. Събеседниците ни веднага придобиваха сериозни изражения и си надяваха същите официални маски, до които прибягваха, когато имаха вземане-даване с властите и въобще с всякакви официални учреждения. Отдалече си личеше, че не успяваха да прикрият недоверието си към цялата работа, макар в същото време да бяха силно впечатлени от важността, която им придавахме. Самият касетофон символизираше някакво присъствие, като официален, макар и ням представител на нещо държавническо. Хората понякога бегло търсеха погледа ми, за да налучкат как точно да говорят, дори и при опитите си да ми противоречат мълчаливо или пък точно обратното: евентуално да потърсят одобрението, изписано в очите ми, за да се успокоят, че говорят както се изисква от тях. По-чувствителните въпроси трябваше да бъдат изключвани още от самото начало, най-вече свързаните с финансовото състояние на хората: още при първото споменаване на тази деликатна тема те настръхваха и прибягваха до всички достъпни средства за изклинчване от прямите отговори. Присвиваха се инстинктивно сякаш очакваха някакво унижение, бяха толкова резервирани, че отначало останах смаян. Това бе типично по-скоро за канадците, но с нищо не напомняше за прословутите италиански черти — необузданите показност и самохвалство, които те имаха навика да демонстрират в своите домове, на своите сватби и със своите автомобили. Само че тази неловкост беше прекалено потискаща, за да бъде търпяна. Но можеше да се дължи на суеверието — както бе при всички канадци, които познавах — че изброяването на нечии притежания може да подкани злата съдба да ги лиши от тях.