Нино Ричи - В стъклената къща

— Ние не твърдим това. Може би ще се намерят хора, които да не желаят да ни подкрепят.

— Това ще е техен проблем, защото не можем насила да ги принуждаваме.

— Не зная. Зная само, че сме длъжни да действаме внимателно — заяви Дино Манчини. — Например не искаме сицилианците да се оплакват, че сме ги пренебрегнали.

— Добре де, да не би вече да са ти казали нещо подобно?

— Не, не, не твърдя, че съм чул нещо подобно. Просто само така го отбелязвам.

— Ама нали тъкмо това и аз ти говоря, че трябва да положим усилия. Иначе как можем да ги принудим?

Изглеждаше сякаш не сме напреднали в осъществяването на плана повече, отколкото в начало на обсъждането.

— Това, с което трябва да сме наясно — попитах го аз накрая, — е за какво точно да ги разпитваме?

— За всичко! — веднага ми отвърна професорът. — Не само за това откога живеят тук, но и дали им харесва, какво им харесва и какво — не, как са живели, с какво са се прехранвали, кой ги е управлявал — кои кметове и старейшини, кое правителство или пък може би администрацията на Мусолини.

— Ама за какво ни говори той? — провикна се зад него на някакво неразбираемо италианско наречие един от по-старите членове на комитета. — Какво общо има Мусолини с всичко това?

Обаче професорът веднага схвана в какво го упрекват.

— А, да, ама само не ми разправяйте, че хората не харесват Мусолини. Той си остава герой в южна Италия! В повече от тамошните села не са виждали действащо училище след падането на Мусолини.

— Вижте какво, господин професор — намеси се Дино Манчини, — няма нищо лошо в това да си говорим тук за старото ни отечество и така нататък, ама нали не искаме да се създава впечатление като от онова предаване по радиото преди няколко години, посветено на живота в селата и на други подобни теми. Доста хора се разсърдиха тогава, вие ги знаете как стават тези работи, все едно да се изпикаеш в конюшнята и такива ми ти други бели. Не отричам, че тук сега всичко е доста по-различно, ама това не е от нещата, които се опитваме да постигнем.

— Това, което сега трябва да решим — отсече накрая Коломба, — е какво да представлява тази книга. Може да посветим по една глава на всяка тема, като например една глава за столетието на канадската независимост, друга глава за старото ни отечество, трета за пътуванията дотам, а може би няма да е зле да се каже нещо за религията или културата, горе-долу за такива неща.

— Каква култура? — обади се някой отзад. — Тук няма култура. Тук всички сме само фермери.

— Какво искате да кажете с това, че няма култура? — ядоса се професорът. — Ами агрикултурата? Забравяте, че говорим за една от основните форми на цивилизацията!

Стана късно. Накрая бе решено изследователският екип да състави списък с въпроси по собствена преценка, а после пак да се съберем и да ги обсъдим с професора, преди да продължим нататък.

— Обадете ми се у дома. Удобно е по всяко време, но след сряда.

Междувременно аз се заех да прегледам в библиотеката юбилейния сборник, публикуван при отпразнуването на Столетието на канадската независимост. Съдържаше най-вече фотографии — оградени с овални очертания миниатюрни портрети на съответните личности, както и фотокопия на изрезки от стари вестници. Историята на този път от света бе спретнато подредена, строго хронологично, за да се отличават от пръв поглед старите фамилии на местните кореняци от съвсем непознатите пришълци. Представляваше дълга поредица от строго гледащи лица на личности, носещи трудни за произнасяне презвитериански имена. Имаше пожълтели от времето снимки на сгради и градски изгледи, променени впоследствие в хода на времето или пък оставащи си все същите, сякаш градът е криел в себе си като зародиш собственото си бъдеще. Още на пръв поглед този юбилеен сборник предизвика искреното ми учудване, понеже беше невъобразима смесица от най-разнообразни сведения. Но аз постепенно започнах да разкривам очертанията на някаква смътна линия на повествование, която започваше от забуленото в митове и легенди далечно минало, преминаваше през епохата на индианците, през първите десетилетия на заселничеството в този край, когато той е бил още съвсем див, за да се продължи с Портретите на бащите основатели на града и първите предприемачи в него, докато се достигне до по-новите времена, когато броят на хората по снимките дотолкова се увеличаваше, че вече нямаше място да се изписват имената им — десетки сивобради лица, впоследствие отстъпващи местата си на първите сформирани групи, които на свой ред бяха изместени от институциите. Общият тон се подчиняваше на бавния, но неумолим и неизбежен прогрес, за да се стигне до високото ниво, осигурявано в днешно време. Това е било виждането за развитието на града на Томас Талбът, който преди един век властвал над обширната пустош, наричана Мърси. За него тя по-скоро била нещо като лично владение, потънало в дрямка, докато шепа хора си устройвали тук свой истински персонален рай, та така постепенно се стигнало до завидното благосъстояние в днешно време, което може би представлява символично завръщане към онзи първоначален рай, който Талбът си въобразявал, че е открил.