Нино Ричи - В стъклената къща

Не бях споменал пред баща ми, че се нагърбвам с тази работа, но той по някакъв начин бе узнал, че са ме наели и накрая не можахме да избегнем разговора по темата. И двамата бяхме навъсени, принудени да потискаме любопитството си — неговото към моя нов ангажимент, а моето — към неговата евентуална реакция.

— Не бива да се забъркваш в тази работа с писането на книга за миналото ни — тежко заговори той. — Всичко това е само политическа игра, ама ти не си дорасъл да проумееш какво са замислили Дино Манчини и неговата банда.

Само че аз никакъв заговор не виждах, пък и нашата група ми се струваше прекалено лекомислена за нещо подобно.

— Не зная. На мен поне ми изглежда, че всичко е наред.

— Да, с всички тези хлапаци, дето са ги насъбрали, за тях винаги всичко е прекрасно, понеже вечно се опитват да изглеждат като голямата работа в представите на всичките останали италианци тук. Не бих казал, че Коломба е като другите, ама те не знаят какво се крие зад цялата тази шумотевица, а изпълняват сляпо само туй, което Дино Манчини им нареди.

— Както и да е, вече е твърде късно, понеже потвърдих, че ще участвам в проекта.

— Хм, да-а… Е, поне ще видиш как стават тези работи. Още от началото казах, че те са длъжни да привлекат всички тукашни италианци, ама Дино Манчини най-нахално налага собствените си идеи, та да може да вдигне шум до Бога, че неговата фамилия била сред първите, пристигнали някога тук.

Така накрая се оказа, че неговата съпротива срещу идеята на проекта бе изцяло на лична основа и той просто се придържа сляпо към своя специален морален кодекс.

Нашата група най-после се събра, заедно с членовете на комитета и нашия вечно отсъстващ досега консултант, професор Мариани, току-що завърнал се от посещението си в Италия и все още под влиянието си на впечатленията си от там. Очаквах да видя типичен педант с мършава фигура и изпито лице, снизходително благоволяващ да сподели „съвършенството си“ с околните, ала вместо това Мариани изглеждаше по-скоро преливащ от щедра струяща жизненост, достигаща до хаотичност дори, целият подвластен само на емоциите и поразяващ с простодушната всеотдайност.

— Заварих там един различен свят, да, напълно различен, ако не обръщаме внимание на проблемите, които винаги са били типични за юга на страната. Развиват се модата, технологиите, изкуството, всичко процъфтява. Но най-удивителното е това, че страната придобива социалистически облик, с безплатно здравеопазване и с всичко останало. Работниците имат право на евтини курорти в планините, на лечение в балнеосанаториумите. Всичко им е платено предварително.

— Не зная дали е точно така — веднага му възрази Дино Манчини. — Не съм видял с очите си туй, дето ми го описваш. Но всеки път, щом разтворя който и да е италиански вестник, виждам само, че правителството отново ще го сменят.

— Ама това не е най-важното! Администрацията управлява страната, а не политиците. Ако има стабилно управление поне за пет години, администраторите ще сменят всичко в ръководството на държавата. И този прогрес няма да има край!

Накрая се оказа, че именно Коломба бе тази, която успя да ни принуди да се съсредоточим върху това, което ни бяха наели да вършим. Получи се недоразумение относно това каква да бъде ролята на професора.

— Може би има някаква грешка, защото не мога да потвърдя категорично какво точно ще успея да свърша. Проектът е чудесен и трябва да се осъществи, но ние трябва да говорим тук за дългогодишна работа, ако искаме всичко да се изпипа, както е редно. Ще са ми необходими доста средства, а ще трябва също за дълго да се откъсна от преподавателската си дейност…

— Според мен обаче — прекъсна го Дино Манчини, всичко вече е уредено.

— Не е, Дино — опроверга го Коломба. — Може би тъкмо това не е доизяснено. Професорът каза, че ще подпомага студентите да започнат проучванията и това е всичко. Но виж, книгата, добави той, това вече било съвсем друга работа, защото, първо, трябвало да се съберат парите и едва след това всичко да се уточнява и решава.

Заговорихме за това как да извършим проучванията. Подозренията на баща ми сега изглеждаха необосновани: професорът искаше от нас да интервюираме всеки италианец, живеещ в областта, за да събираме сведения за две, дори за три поколения назад.

— Ако започнат така да действат, ще трябва така и да продължават до края на проекта — отбеляза един от членовете на комитета. — Не искаме хората да разправят за нас, че сме обсебили цялата дейност.