Нино Ричи - В стъклената къща

Срещнах се с Рита към края на май. Вече бе на шестнадесет години, станала бе още по-стройна и гъвкава, висока като фиданка. И най-важното: доста по-женствена, но с позапазената мекота на формите от късния си пубертет. Сините й очи грееха като два опала на фона на гарваночерната й коса. Между нас през последните години постепенно бе започнала да се издига бариера заради моите все по-редки посещения в дома на семейство Амхърст. Но имаше и още нещо, свързано с нейното донякъде преждевременно съзряване. Детското у нея, което някога изглеждаше като нейно съкровено притежание, както и дребнавите й претенции да поддържаме дистанция заради разликата в годините ни, все още отчасти се бяха запазили, но сега изглеждаха странно смесени с новите промени в нея. Благоприличието, характерно за нашето общуване, все повече навлизаше в нормално русло, както става при всички зрели хора, и въпреки това си оставаше потискащо за мен. Сякаш в мое присъствие Рита скриваше съществена част от себе си, като не се показваше така весела и общителна, каквато, ако поискаше, можеше да бъде, а се оттегляше зад възпитаното отношение към госта си.

— Африка ли? Толкова диво ми звучи! Да не би да става дума за някакво мисионерство или за нещо подобно…

— Не е точно това. Никаква религия не е замесена в това начинание.

— Но пак си звучи страхотно. Много ми се иска и аз да направя нещо подобно.

Ала накрая ми се стори, че дори и нейното искрено любопитство за плановете ми се поизпари, досущ като на всички останали от семейството. По-скоро ми се струваше, че тя се насилва да се държи любезно, може би като последица от строгите уроци по добро възпитание, които бе получила от г-жа Амхърст.

— И така, как са нещата при теб?

— Добре са, в общи линии.

Оказа се, че тя и Елена щели да прекарат лятото в Англия, заедно с г-жа Амхърст и нейното семейство.

— Това е само за да се запознаем със семейството й и така нататък — рече ми тя, като за разлика от мен не отдаваше голямо значение на това събитие. — Макар да очаквам да се окаже голяма скука.

— Не зная. На мен пък ми звучи страхотно.

Това посещение ме изпълни с познатото униние. Очакваха ме дълги дни и дори седмици далеч от Рита, в които дори нямаше да си спомням за нея, а това ме караше да се чувствам виновен, защото отделях твърде малко време за нея в иначе лишеното си от емоции ежедневие. Но всеки път, когато я виждах, в мен сякаш бе докосван някакъв оголен нерв, някаква стара и все още незараснала рана, сякаш мрачната сянка на Рита засенчваше всичко останало в съзнанието ми.

До нейното заминаване за Англия оставаха още няколко седмици. А когато тя се върнеше от там, аз пък вече щях да съм потеглил за Африка. Изтече една седмица, без да се видя с нея, макар че смътно се надявах, че тя може да ми позвъни поне веднъж. После се възмутих, защото тя — разбира се — не го стори. Въпреки че ясно осъзнавах, че непременно трябва да я видя, просто бях изпаднал в онова особено настроение, което ме обземаше, особено когато се чувствах отчасти външен и непознат за нея, понеже се появявах в нейния живот само от време на време, като дошъл незнайно откъде. Накрая й позвъних и тогава се уговорихме да се срещнем следващата неделя.

— Просто си помислих, че няма да има възможност да си поговорим, преди да заминеш.

— Разбира се. Звучи много мило.

Този път в гласа й по телефона се долавяше предпазливост. Но когато в неделя пристигнах да я взема, тя ми се стори искрено зарадвана да ме види.

— Здравей, пътешественико. Опасявах се, че вече си ни забравил.

Заварих я да ме очаква, облечена в къса плисирана пола, прикриваща не много от голите й крака. Над нея бе облякла широк пуловер, безформен, така че се получаваше някаква странна смесица от бледа, разголена плът и добре опакована под вълнения пуловер топлина.

— Бях доста зает във фермата и ангажиран с още много други работи — рекох аз.

Предложих й да се поразходим с колата. Исках най-после да остана сам с нея, само с нея, извън ролите, които явно ни бяха предопределени в подредения дом на семейство Амхърст.

— Вече всичко ли е готово за твоето пътешествие?

— Мисля, че да. Вчера отидохме да напазаруваме в Уиндзор, най-вече дрехи, но взехме и някои други неща.

— Може би ще успея да дойда да те изпратя на летището.

— Ще бъде чудесно.

Няколко минути от пътуването изтекоха в пълно мълчание. Седяща тъй близо до мен, Рита изглеждаше потънала в мислите си и не обръщаше капка внимание нито на мен, нито на тъй интимната и предразполагаща атмосфера в колата, нито на моето мълчаливо бдение над нея.