Нино Ричи - В стъклената къща

Стори ми се по-скоро, че той бе капитулирал пред трудностите в следването и бе предпочел по-лесния път, та затова ми бърбореше за ползата от преследването на други цели, макар всъщност да ставаше дума просто за реакция след неговото невероятно поражение. По-късно през същата година и Гюс последва примера му, напусна университета и се залови за работа на пълен работен ден в строителната фирма на баща си. Подозирах, че между Гюс и родителите му се е стигнало до някакъв козметичен компромис, че по някакъв начин той е успял да потисне пристрастеността си към наркотиците, защото когато отново го видях, ми се стори наистина укротен.

— Повярвай ми, точно от това се нуждая сега. В него сега се забелязваше нещо ново, може би отчаян стремеж да повтаря мъдрото поведение на някой друг, някой много по-разумен, а това беше нещо ново за Гюс. Те все още нищо не ми плащат, хм, да, никак не са глупави те, така че всичките пари постъпват директно в попечителския фонд. Но след няколко години ще имам достатъчно средства, за да мога да правя, каквото си пожелая.

Имах чувството, че и той, също като Майкъл, биеше отбой заради същия житейски провал, че също като него се бе завърнал с подвита опашка в своя свят, откъдето се бе опитал да избяга, сякаш и двамата бяха пробвали да прекрачат някакъв праг, оказал се невъзможен за преодоляване.

Започна последната година от следването ми. Аз продължавах да посещавам лекциите и другите занятия, но макар седмиците да отминаваха бавно, не подадох нито един документ за кандидатстване за работа. Всеки път, когато отварях някой от учебниците си или влизах в поредния учебен час, усещах как в мен се надига съпротива. Усещах в душата си някаква разпокъсаност или може би предчувствие, че приемам на доверие твърде много неща, за които в крайна сметка все се оказва, че нямат много общо с реалния свят.

Една вечер в университета свикаха специална сесия, посветена на представянето на дейността на една благотворителна организация, която изпраща студенти, предимно дипломанти, а също и асистенти, в чужбина като преподаватели. Очаквах да ме затрупат с фалшива политическа реторика за честните намерения на хората, отдадените на тази благородно звучаща кауза. Първоначалните ми подозрения се засилиха при вида на оратора — дългокос, брадат, с бандана около врата. Но той започна с някакъв виц, успя да ни разсмее, а после продължи с тъй свойски тон, сякаш се връщаше от ваканция и изгаряше от нетърпение да сподели с нас преживяванията си от приятно прекараните дни в размотаването по плажовете. Накрая ни показа диапозитивите си, като онези, с които понякога в „Сейнт Майкъл“ ни запознаваше отец Маккинън след поредното си пътешествие в далечна чужбина: тънещи в мизерия градове, сурово изглеждащи пейзажи, както и непознати лица, застинали във важни пози пред обектива на фотоапарата като на сватбени снимки. Именно тази непринуденост в изложението на оратора привлече вниманието ми, както и предчувствието, разбира се, че ако се постарая, пред мен може да се разкрие друг свят, друг живот, в напълно непознати земи. През следващата седмица се заех с тромавата процедура по подаване на документи за кандидатстване, която тази мисионерска дейност изискваше, и в началото на март бях одобрен като преподавател по английски. Заминаването бе насрочено за есента. За Нигерия — страна, която аз доскоро въобще не можех да намеря на географската карта.

Следващите седмици изтекоха като насън, единствено бях загрижен да не се осуетят плановете ми за заминаването. Светът вече ми се струваше крайно нестабилен и силно изменчив, всичко наоколо неволно съпоставях с промените, които очаквах неминуемо да настъпят — сградите й магазините, дори светофарите по кръстовищата и странната организация на всичко, което се изпречваше пред очите ми. Всичко бе толкова хаотично струпано, с всичките тези безброй пътища, магистрали и търговски центрове по тяхното протежение, безкрайно цивилизованата подреденост на предградията на големия град. Настъпи последният ми ден в университета Сентениъл: не изпитвах носталгия, нито угризения, а само неописуемо облекчение, че съм преодолял застоя, в който бях изпаднал.

Реших да прекарам лятото в Мърси. Майкъл пристигна в студентското градче с колата си, за да ми помогне да отнеса багажа си до гарата.

— Доста багаж си взел — каза той. Но аз бях доволен, че се бе отзовал на молбата ми за помощ.

Оставих багажа си да го качат на влака, и двамата седнахме в кафенето на гарата.