Нино Ричи - В стъклената къща

Това, което може би най-силно ме крепеше, беше моето обучение, усещането как знанието се загнездва, покълва, набъбва и окончателно се оформя в мен, като ми помага да си изграждам модели, солидни като сгради, водещи към някакви окончателни истини за всичко случващо се около мен. Реших да придобия магистърска степен по английска литература и неусетно станах експерт по този иначе чужд на мен език. Макар че това, с което литературата ме привличаше, вече не ми изглеждаше достатъчно, за да обеме целия свят. Заради това започнах да гравитирам и около курсове, посветени на други сродни дисциплини като психология, религия, философия, като повече се интересувах от тънкостите в мъглявото тълкувание на текстовете, отколкото от особеностите на тяхната структура или стил. Светът и неговият постепенен напредък в сферата на идеите се уповаваше на поуките от историята и на логиката; само че аз не можех да се отърся от привичката си винаги да се оглеждам за някакви пробойни, поражения и щети, примерно като в случаите, при които истината се оказва съвсем не там, където може да се очаква. Така се учех, че нищо не бива да се приема за даденост, тъй като съществуват само брутално и хаотично възникнали факти.

През периода, който ми бе необходим, за да се дипломирам, почти бях преустановил контактите със семейството: виждах се с нашите само за седмица или две около Коледа, понякога прескачах до тях и по Великден, а също и за една, най-много две седмици през лятната ваканция. Не водехме редовни телефонни разговори, нито си разменяхме писма, а просто си живуркахме, тънещи в безмълвие и отчужденост. През всяка от летните ваканции се хващах на работа като бояджия в северните предградия на Торонто, като наемах квартира в студентското градче. Никак, ама никак не ми бе леко: блъсках по дванадесет, че и по тринадесет часа на ден, накрая се качвах на автобуса в седем вечерта, но въпреки това не можех да се добера до квартирата си преди девет или десет. Всъщност нямаше кой знае колко наложителна причина да се трепя толкова: ползвах стипендия, която покриваше всичките разходи по обучението ми, а освен това бях взел студентски заем, но тези пари просто трупах в банката, за да разполагам с налични суми, когато дойде време за изплащане на заема. Можех да разчитам и на парите, изпращани от баща ми, макар да не идваха редовно, но той очевидно бе готов да ме подпомага и още повече, ако го помолех за още пари. Вместо това аз се държах по-скоро като някакъв емигрант и нищо не исках, а запълвах живота си с работа, докато накрая той не заприлича на люшкана от вълните лодка, в която аз отдавна не присъствах, а само напусках всяка сутрин, съвсем рано, за да се приютя обратно в нея през нощите за малкото часове, отредени ми за мъртвешки сън.

През уикендите вечеринките с танци в университета Сентениъл често привличаха италиански групи от най-близките предградия: обикновено се събираха младежи с мазно зализани коси, с обувки с дебели токове и с прилепнали ризи — тъкмо онези, които аз винаги съм ненавиждал и с които не исках да имам нищо общо. Това бяха перчещи се грубияни, които се гордееха със славата си на изпечени побойници и излагаха на показ като предизвикателство своята „италианщина“. Но се намираха още няколко италианци, напълно различни от по-горе описаните, които действително залягаха върху образованието си — за разлика от нас, мнозинството, които се стараехме само тихомълком да се възползваме от привилегиите, предоставяни от университета. В курса по сатира, в който се записах през втората година от следването си, имаше един италианец — Майкъл Якобели, по-голям от мен с няколко години — с когото постепенно започнахме да се сближаваме. Може би се дължеше на същата неясна привързаност, която ме бе привлякла към Винс в гимназията, но ние все по-често отивахме заедно на събиранията след лекциите в една от близките кръчми. Майкъл не говореше много на тези сбирки и оставаше доста сдържан, но когато се случваше да заговори, винаги се изказваше прямо и непоколебимо. Беше дребен и съсухрен като работник от строежите. Макар винаги да се стремеше да говори ясно и целенасочено, все пак се случваше понякога да се отклонява, особено ако се налагаше да убеждава някого особено упорито.

— Светът няма да загине заради петролната криза, а заради кризата с хумора. Хората вече не се смеят. За бога, човече, разкажи поне един виц.

Но когато от нашата група — както винаги се случваше накрая — останехме само ние двамата, между нас надвисваше неловка тишина, може би защото вече нямаше пред кого да се преструваме.