Нино Ричи - В стъклената къща

Засмуках дълбоко, точно както бе постъпил Върн преди малко, като се опитах да задържа дима, но в резултат само се закашлях дълбоко. Накрая Върн изпусна от устата си дълга струя дим.

— Трябва да свикнеш да го задържаш — рече ми той. — Дръпни още веднъж.

Отново дръпнах, но този път по-внимателно и по-предпазливо, а после още веднъж.

Другите започнаха да говорят. Опитах се да проследя нишката на разговора, който се люшкаше между най-различни теми, докато джойнтът се предаваше от ръка на ръка. Разговорът кой знае защо се завъртя около кучето на Върн.

— Ако трябва да избирам между кучето и някой човек, предпочитам да застрелям човека, при това без окото ми да мигне.

— Да, така си е.

— Сериозно говоря. Защото моето куче никога никого не е наранило.

Момчетата продължиха да си предават джойнта от ръка на ръка. Главата ми започна да се изпразва и скоро стана куха като балон.

— Как се чувстваш? — заинтересува се Върн.

— Много добре — отвърнах и се засмях. Странното обаче бе, че въобще не бе ясно защо всъщност се смеех. Но заедно с мен се засмяха още няколко студенти от групата.

— Мисля, че е започнало да му действа — рече един от тях.

След това Върн успя по някакъв начин да ме вземе под крилото си, представяйки ме като новак. Оттогава нататък той и неговите приятели винаги се спираха пред стаята ми, за да ме повикат да се присъединя към тях, когато отиваха да пушат марихуана. Отначало всичко в мен се съпротивляваше срещу търсенето на удоволствие от тези нови приятелства — може би защото ми се струваше прекалено дребен, незначителен източник на наслада, който няма да ми помогне да се справя с безнадеждността. Ала въпреки това една малка част от мен полека-лека започна да се чувства по-добре. Разбира се, очаквах Върн да се обърне срещу мен под някаква форма, но той просто продължаваше да ме включва в своя свят, без да задава каквито и да било въпроси — явно не искаше нищо друго от мен, освен да бъда верен на себе си. И това обстоятелство, на пръв поглед тъй дребно, се оказа достатъчно, за да ме задържи край себе си. Така се заредиха ден след ден в мрака, аз ставах все по-резервиран, докато накрая започнах да съзирам нещо сходно между собствената си съдба и съдбите на някои от студентите в групата.

Върн пушеше марихуана почти ежедневно, обаче често подменяше състава на приятелите си. Те бяха само мъже, посещаваха го късно вечер в стаята му, изтягаха се върху леглото му или направо сядаха по пода, докато той свиваше джойнт след джойнт под бръмченето на флуоресцентната лампа над бюрото си. Макар че не говорех много по време на тези сеанси, все пак аз се чувствах успокоен сред безредието и задушевността, царящи в стаята на Върн, чувствах се успокоен от неговото безгласно потвърждение, че ме приема такъв, какъвто съм, както и от усещането, че по някакъв начин бях успял да се сдобия с честта да ме допуснат в техния таен кръжок. Оттеглях се в извисяващата, сладка празнота на вцепеняването от надрусването — разговорите с другите ми се струваха прекалено нафукани, те замираха насред причудливите си, пък и твърде сложни изблици едва ли не като някакъв кодиран език. Върн обичаше да говори за наркотиците, притежаваше завидни познания за тях, беше неоспорим ерудит за всички нас, тъй като знаеше как се отглеждат и събират. Аз пък, докато го слушах, неволно се замислях за страните, откъдето ги изпращаха, за полетата и терасите из обраслите с джунгли планински склонове или за оазисите сред пустините, където се простират зеленеещите им се редици. Замислях се и за местните селяни, обути само със сандали на бос крак, събиращи реколтата така, както се прибира кафето или гроздето, без да подозират за нас и за нашите ритуали при пушенето на тревата, те само си вършеха ежедневната работа като всички други работници по света.

След броени седмици се утвърдих като редовен член на всички сеанси, организирани от Върн. Постепенно започнах да придобивам вид на заклет пушач на марихуана, пуснах си дълга коса, а после и брада, като се стараех да поддържам собствени запаси, придобити чрез задигането на малки дози от сутрешните сбирки, свиквани само колкото да се подкрепим, малко преди да влезем в залите за първите лекции. Като че ли продължавах да пуша тревата не толкова заради насладата, а по-скоро защото страдах от несбъднатото обещание за нещо ново, значително и крайно вълнуващо. Или защото исках да изпитам нещо разтърсващо, или пък заради визията, която бях очаквал да придобия, но която така си и остана несбъдната. Все повече и повече от времето, което прекарвах в надрусано състояние, си оставаше напълно загубено за мен, наистина без тежки последици, но като наследство за следващото денонощие получавах затъпяваща летаргия. Започнах да придобивам усещането, че тези седмици от моя живот са толкова изпразнени от съдържание, сякаш са изживени от някой друг. Веднъж, след като се прибрах от стаята на Върн, се изправих пред огледалото и в първия миг не се познах. По-скоро видях някого, който доста приличаше на Върн и неговите приятели, но като че ли нямаше никаква връзка с представата, която аз имах за себе си.