Нино Ричи - В стъклената къща

— Рита, нали знаеш, че не бива да ходиш с обувки в къщата.

Случи се да се появя там, малко след като беше отшумял някакъв техен спор. В къщата още витаеше напрегнатост, а най-очевидно беше смущението, изписано по лицето на г-жа Амхърст. Но имаше и още нещо: може тя да чувстваше необходимост да подчертае, при това в мое присъствие, къде е мястото на Рита в тази къща, сякаш за да й напомни откъде беше дошла.

— Щом брат ти си тръгне, веднага ще се прибереш в стаята си.

Двамата с Елена останахме пред телевизора, потънали в мрачно мълчание. Рита седеше на пода с кръстосани крака и се взираше в телевизора, без да ни обръща внимание.

— Защо майка ти е толкова гневна?

— Не зная. Май защото Рита е прекършила някакво цвете или нещо подобно.

— Винаги ли толкова много се сърди?

— Не зная. Всъщност не толкова. Само понякога.

Рита увеличи звука от телевизора. Останахме мълчаливи на фона на този шум. Гърбът на Рита закриваше екрана.

— Много е силно — обади се Елена. — Мама пак ще се разсърди.

Но Рита с нищо не показа, че я чува. Само продължи да зяпа втренчено в екрана, сякаш ние не бяхме там. Това продължи дълго, а накрая тя дори ни се развика да я оставим сама с телевизора. Няколко минути останахме като сковани по местата си, само Рита се помръдна съвсем леко. Изглеждаше ми опасно това нейно затваряне в себе си, то издаваше прикритата й озлобеност, както често се случва сред осиновените деца.

— Мисля, че е по-добре да си тръгна — рекох накрая.

Г-жа Амхърст ме видя на излизане. Тя беше все още напрегната заради необходимостта да прикрива следите от скарването, още повече че аз бях разбрал за него.

— Господин Амхърст току-що поля с пръскачката моравата, така че ще трябва да изчакаш, преди да излезеш навън.

Още не бях излязъл на улицата, когато отвътре заглъхна звукът от телевизора на долния етаж. Броени секунди след това сянката на Рита се мярна по стъпалата — беше се запътила към стаята си на горния етаж, след малко вратата се тръшна и накрая остана само тишината.

В края на лятото, когато панаирът дойде в града ни, аз предложих на Рита и Елена да излезем заедно за Деня на детето. Когато дойдох да ги взема, заварих и двете облечени в сини джинси и тениски с надпис, посветен на състава „Би Джийс“ — стояха им като униформи и изглеждаха пак като незрели момичета, прекомерно загрижени за това как ще бъдат възприети от публиката.

— Това е всичко, което им се позволява — обясни ми г-жа Амхърст, докато ми подаваше две петдоларови банкноти. — Не им разрешавай да измъкнат още пари от теб.

Но веднага щом се качихме в колата, Рита претършува джобовете си и измъкна сума ти монети по десет и двадесет и пет цента, както и няколко смачкани банкноти по един долар. Зае се старателно да ги сортира.

— От къде задигна тези пари?

— Заделени са от месечната ми издръжка.

Но отговорът и ми прозвуча уклончиво и неубедително.

— Хм, нали не ти позволяват да ги харчиш?

Тя продължи с мълчаливото си броене, после внимателно сгъна банкнотите и все така грижливо ги скъта в джоба си.

Щом стигнахме до панаира, на мен много скоро ми дотегнаха шумът, жегата и суетнята, като най-досадни ми се видяха орляците от деца. Но нямаше как — трябваше да изчакам Рита и Елена да привършат с обиколката си. Не можех да се отърся от усещането, че съм задължен да играя ролята на надзорник или на родител, макар всъщност да не бях нищо повече от един почти забравен придружител, чието място очевидно не беше сред тези възбуждащи сетивата павилиони, подиуми и шатри. Като дете всяка година очаквах с нетърпение местния панаир, както и останалите традиционни празници, чествани в цяла Италия. Още помнех глъчката и суматохата, идващи от полето зад последните къщи на градчето. На фона на назъбените очертания на хълмовете в далечината, светлините като че ли бяха превърнали останалата му част в сиви и безлични предградия на бляскавия панаир. Но с течение на годините той все повече се смаляваше в моите представи, ставаше все по-евтин и все по-безвкусен, като накрая се сви до жалък остров подобно на завинаги прекършена илюзия, чиито предели си осъзнал. Сега ми бе трудно да съпреживявам разпалеността на децата и да не се дразня от шума, който вдигаха до небето. Останал сам, нямаше какво да правя, освен да се поразтъпча до оборите отвъд шосето, където държаха в готовност животните, определени за състезанията. Невъобразимата бляскава светлина и оглушителната глъч, които ни заливаха по централната алея, тук отстъпваха пред полумрака на клетките в оборите и шумоленето на преживящите добичета. Именно този образ на панаира се запечата най-дълбоко в паметта ми, сякаш наново бях открил спомените си за един доста по-отколешен и доста по-истински селски панаир.