— Госпожо, защо не влезете вътре — каза той. — Освен това можете да попитате съпруга си дали има още нещо, което може лесно да се подпали.
Лека-полека огънят започна да гасне. Светът като че ли постепенно придоби обичайната си форма. В далечината отекна гръмотевица и за миг сред гаснещите пламъци освети сцената на опустошението. Искаше ми се тези мъже с толкова впечатляващи униформи да не си тръгват скоро. Ала пожарникарите вече започнаха да навиват маркучите и да събират оборудването си. Накрая бавно изтеглиха камиона на заден ход по алеята, слязоха на паважа и обърнаха в посока към града.
Едва сега дъждът спря. Далеч на хоризонта се очерта светла ивица, обагрена в оранжево. Слънчевите лъчи започнаха да пробиват пелената от облаци. В котелното от развалините от съсипаните машинарии се надигаше пара и се чуваше съскането на догарящите овъглени парчета дърво. Голяма част от останалото оборудване беше посипана със сива пепел и изглеждаше някак си нереално на фона на утринния светлик. Сред този хаос грамадата на котела, опасан отвсякъде с гъста плетеница тръби, се извисяваше като някакво току-що излюпило се чудовище. Само в далечния край на сградата, където се помещаваше кабинетът на баща ми, огънят бе нанесъл по-малки поражения, понеже междинната стена се бе изправила като щит срещу езиците на пламъците. Но гредите до една бяха опушени и почернели. През счупените прозорци нахлуваше свеж въздух.
Един от пожарникарите тръгна от алеята откъм задната врата и след малко се появи. Обърна се и отново изгледа изгорялото котелно.
— Не зная защо плаче. Нали застраховката ще му покрие всичките щети — каза той на един от колегите си. — И без това повечето от това тук е било за смяна.
Когато си заминаха, аз отидох в кухнята. Край масата заварих леля Тереза. Косата й още беше мокра.
— Трябва ли да ходя на училище? — попитах я аз.
— А тук какво ще правиш?
Когато Рита и аз се приготвихме да тръгваме, намерихме баща ми седнал на стъпалата, към мазето, захлупил лице в шепите си. Имаше вид на герой от филм на Джеймс Дийн или Марлон Брандо, който в някакъв безименен американски град е седнал на аварийната стълба. Но той хлипаше, почти безшумно, само леко изсумтяваше, когато трябваше да си поеме дъх. Помислих си, че скоро ще дойде училищният автобус. Помислих си, че хората ще преценяват щетите в котелното като знак за нашето унижение. Помислих си за леля ми, която седеше с празен поглед в кухнята, и за баща ми, плачещ на стъпалата към мазето.
През следващите няколко дни чичо Умберто и неговото семейство ни помагаха в работата. Оранжериите нямаше как да се отопляват, затова всичките растения трябваше да бъдат ликвидирани. Спасихме само тези, които можеха да бъдат спасени. Изскубвахме с корените още недоразвитите стръкчета, след което бързо ги пренасяхме до много по-малката оранжерия на чичо Умберто, за да ги засадим набързо с надеждата да пораснат. Новата ни оранжерия почти не беше пострадала и с растенията в нея всичко беше наред. Беше повреден само коридорът, свързващ я с котелното. Имаше и много счупени стъкла. Лозите, които баща ми беше посадил там, бяха почернели от саждите. Обаче другите оранжерии бяха поели в пълна степен въздействието на огнената стихия. От силната горещина всичко там се беше стопило. Дори парчетата стъкло, пръснати около котелното, бяха изкривени.
Ние никога не заговорихме за пожара. Възприемахме го не толкова като трагедия, колкото като проява на неблагодарното отношение на съдбата към нас. Няколко дни част от котките продължаваха да се лутат сред развалините, сякаш умът им не побираше жестоката истина — как бе възможно нещо толкова голямо и солидно като котелното да изчезне просто така. Споменът за предишната гледка нямаше нищо общо със сегашните обгорели отломки. Котките постепенно се преместваха в хамбара и леля Тереза им оставяше храната в захвърлената паница, която още се търкаляше пред кучешката колиба.
Сега, когато нямаше толкова много работа в оранжериите, след като изскубахме десетки растения, и нашият живот изглеждаше като прекършено стъбло, лишен от ежедневния си ритъм, лишен от цел. Леля Тереза отново започна работа във фирмата на Лонго, но баща ми не знаеше с какво да се залови. Пилееше дните си в безполезни занимания, най-вече в хамбара, като се опитваше да скалъпи нещо от това, което му беше останало. Той възприемаше пожара едва ли не като лично предизвикателство и затова реагираше бурно, ако някой зачекваше пред него тази крайно болезнена тема, както се случи преди две седмици в бръснарницата.
Читать дальше