Нино Ричи - В стъклената къща

Баща ми изчезна някъде. През прозореца го видях с револвера си в ръка да се отправя към полето зад фермата. Сутринта се изпълни с напрегнато очакване. Накрая проехтя изстрел, който беше последван от постепенно затихващ дълъг животински стон. После се чу още един изстрел, а след като заглъхна и неговото ехо, остана само плътната тишина.

На следващата сутрин баща ми замина нанякъде с пикапа си и до края на следващия ден не се прибра у дома. Леля Тереза позвъни по телефона на чичо Алфредо, после и на чичо Умберто. Свика спешно заседание с тях двамата в кухнята, до което аз, разбира се, не бях допуснат. Знам само, че продължи до късно през нощта. Баща ми все още не се бе завърнал. Чичо Алфредо, като видя колко зле изглеждаше Рита, много се разстрои.

— Надявам се, че няма да я пуснеш да отиде на училище в това състояние — каза той на леля Тереза, като в тона му се долавяше осъдителна нотка, сякаш обвиняваше нея за случилото се.

В сряда, баща ми още не се бе завърнал. Когато се прибрах от училище, заварих в двора една паркирана полицейска кола. Двама полицаи разговаряха с леля Тереза, а единият от тях държеше в ръка револвера на баща ми.

— Казах на майка ти, че граничарите са взели този револвер от баща ти, когато преминал границата на път за Детройт — обясни ми той с израз на облекчение. Може би очакваше, че ще се разбере по-лесно с мен, отколкото с леля ми. — Предполагам, че няма да се върне тук, ако се опасява, че може да му създадем проблеми.

Леля Тереза беше странно напрегната и предпазлива, препречила вратата с тялото си, за да не позволи никой да нахълта вътре.

— Той има приятел в Детройт — каза му тя. Нейният измъчен английски я правеше да изглежда безнадеждно назадничава и закостеняла. — Очаквам го да се върне от там след два дни.

Полицаят махна с ръка.

— Мисля, че вече е време да тръгваме — рече той накрая, като подаде татковия револвер на леля ми. — Съжаляваме за безпокойството.

Веднага, след като двамата полицаи си тръгнаха, леля Тереза позвъни на чичо Алфредо.

— Заминал е за Детройт. Вероятно е отседнал там при онзи негов приятел от Рока Сека… как му беше името… а, да, Марковекио. Онзи, с когото са служили заедно в казармата.

Вечерта ни посетиха чичо Умберто и чичо Алфредо. От нашия телефон чичо Алфредо позвъни на Марковекио. Да, оказа се, че баща ми бил там, при него. Пристигнал в събота вечерта и помолил Марковекио да му намери някаква работа.

— И този глупак Марковекио му уйдисал на акъла — промърмори леля Тереза. — Можеше поне веднъж да ни позвъни от там.

— Хм, кой знае какво му е минало през ума, когато Марио се е появил на прага му, просто така — заговори чичо Алфредо. — Кой знае дали не си е рекъл, че Марио сигурно е убил някого, за да бяга при него през границата. Та ти казвам, че този Марковекио би трябвало да е наясно с всичко това, след като е станал голяма клечка в тамошния профсъюз. Кой знае пък той самият в какво се е набъркал.

— Това е лош бизнес, в който е по-добре хич да не се замесваш — потвърди чичо Умберто. — Някой може би трябва да отиде там и да поговори с него…

— И какво да му каже? — веднага го обори чичо Алфредо. — Да се мъчи да го убеждава да се върне тук, в този ад, в който живееше до сега? Там той ще е по-добре, но само при условие, че този Марковекио му намери някаква свястна работа. Иначе как ще изкара зимата тук? Да се хване на работа в някоя друга оранжерия, като някой от онези несретници, току-що слезли от кораба на американския бряг ли?

Все пак накрая чичо Алфредо бе този, който се нагърби с бремето да отиде до Детройт, за да говори с баща ми. Той потегли на следващия ден, но преди да тръгне пак се отби до нас, само че този път без придружител.

— Дай ми някакви негови дрехи и вещи, ако са приготвени за изпращане. Сигурен съм, че ще си дойде за уикенда и ще ги върне. А Рита изпрати да постои някъде за ден-два.

Когато чичо Алфредо си замина, телефонът иззвъня. Обаждаше се майката на Елена. Отначало си помислих, че отсреща са сбъркали номера, защото гласът ми се струваше съвсем чужд, макар да звучеше доста фамилиарно.

— Ти сигурно си Виктор — заговори някак си хладно и на висок тон жената, макар че интонацията й беше някак принудено приятелска. Това не го разбирах — Обаждам се, само защото Елена се безпокои за Рита. Надява се сестра ти отново да ни гостува през този уикенд.

— Но тя напоследък не беше добре — казах аз.

— Надявам се да не е нещо сериозно.