Нино Ричи - В стъклената къща

— Кое е това момиче?

— Не го познавам много. Съученичка някаква. Знам само, че се казва Елена.

— А какво е фамилното й име?

— Амхърст или нещо подобно.

За миг тя се поколеба.

— Трябва да се погрижим Рита да си вземе дрехи, щом ще замине с нея.

И така в петък следобед Рита и Елена излязоха хванати за ръка през вратата на училищния двор и поеха в посоката, водеща към къщата на Елена в града. В другата си ръка Рита държеше найлонова торба с дрехи и ми заприлича на скитница, която Елена е подбрала от улицата.

Никой обаче не си направи труда да съобщи на баща ми за тази уговорка за уикенда. Аз лекомислено се надявах отсъствието на Рита да остане незабелязано и да ни се размине. Но когато седнахме да се храним в петък вечерта, празният й стол ни изобличаваше като дупка, пробита в пода.

— Къде е момичето? — веднага попита баща ми.

— Тя в дома на една своя приятелка.

— Каква приятелка? — усещах как в него се надига гневът, който добре познавах. — Кой й е позволил да отиде там? От това ли се нуждаем сега? Да обикаля хорските къщи като някоя циганка?

— Винаги все едно и също повтаряш! — разсърди се на свой ред леля ми. — Какво си въобразяваш? Че можем да я държим заключена тук през целия й живот като животно?

И действително успя да го укроти, издигайки вината му като предпазна стена пред гнева му.

Лошият късмет продължи да ни преследва и след рано падналата слана. Една сутрин, беше някъде към средата на октомври, аз внезапно се събудих от вой на сирена. Оказа се, че нашето котелно се е подпалило. Сред утринния мрак се виждаше голямо огнено кълбо от едната му страна. За миг ми се стори, че още сънувам, че не може да е истина, че след малко този бушуващ огън ще изчезне от прозореца като образ от телевизионния екран. Но точно тогава пристигнаха десетина пожарникари. Каските им блестяха в ослепително червено на фона на заревото от пожара. Самата им поява ме накара да изпадна в неудържима паника. Сякаш едва сега, благодарение на тяхното присъствие, окончателно повярвах, че навън наистина бушува пожар. Те се разпръснаха в неравна верига и се заеха с помпите, маркучите и струйниците си. Странно, но отстрани цялата тази невъобразима суматоха изглеждаше много живописно, с яркожълтите униформи на огнеборците, с лъснатите им до блясък машинарии и инструменти, с мощните струи вода, които изхвърляха маркучите. Някои от пожарникарите останаха на алеята за автомобили, където бяха вкарани техните коли, като се бяха облегнали преспокойно на тях, сякаш нямаха друга работа, освен да изчакат гасенето на пожара да приключи.

Леля Тереза бе излязла по пеньоар на предната морава със скръстени пред гърдите си ръце, косата й бе разпусната на кичури, вече измокрени от ситно ръмящия дъждец. Баща ми никъде не се виждаше. Отворих прозореца и вътре нахлу сгорещен въздух, примесен с капки вода. Леля Тереза ме изгледа безмълвно. Двамата с нея за дълго останахме мълчаливо загледани в огъня, забравили за присъствието на другите. Като че ли нищо не можеше да се направи, освен да се гледа с ням ужас какви щети нанася огнената стихия. Струваше ми се, че нашият свят се срутва, че ходът на времето е спрял, че ще останем завинаги така като запечатани на фотография. И до днес си спомням кошмарната картина до най-дребните подробности — бъркотията в двора, плетеницата от тръби и маркучи, овъглените греди, искрите и въглените, огромния силует на котела. От страхотната горещина трите стари оранжерии се бяха сгърчили, а стъклените им покриви грееха в оранжеви отблясъци от виещите се нагоре пламъци.

От другата страна на пътя г-н Дик и жена му разговаряха напрегнато с чичо Умберто, скрили се от разнасяните се от вятъра въглени под един чадър. Лицата им бяха обагрени в червено от фаровете на пожарникарските коли. Приглушените им гласове достигаха до мен странно резониращи въпреки шума от леещата се вода и глухия тътен на огъня.

— Мисля, че той се опитва да влезе там, но ти с нищо не можеш да му помогнеш.

Рита се събуди. Застана до мен, онемяла и загледана като хипнотизирана в бушуващия огън.

— Защо не го спрат? — Тя като че ли още се опитваше да обхване мащаба на бедствието. А може би се питаше дали няма да се окаже виновницата за него.

— Глупачке, какво си мислиш, че се опитват да направят?

Огънят започна да затихва, но точно тогава вътре отекна силна експлозия и езиците на пламъците отново лумнаха нагоре. Пожарникарите се отдръпнаха. Един от тях се приближи до леля Тереза.