Нино Ричи - В стъклената къща

Рита продължаваше да прекарва дните си само в компанията на Ласи, бродейки из цялата ферма и припичайки се на слънце на моравата. Сега двамата бяха неразделни, като кучето сляпо я следваше навсякъде. Може би си въобразяваше посвоему, по животински, че Рита го е върнала от царството на мъртвите.

— Вижте я нашата принцеса! — така леля Тереза одумваше Рита. — Крайно време е да разбереш, че вече не си бебе и че трябва да излизаш да работиш навън като Фиорина.

Всички сякаш негласно се бяхме обединили около разбирането, че Рита е имунизирана срещу работата, че тя има по-специална роля в нашия живот, свързана с признанието, че е част от семейството ни.

Заради горещината започнахме да си даваме дълги почивки след обяд, като се излягахме под дебелите сенки на кленовете в края на моравата. Баща ми понякога се заиграваше лениво с Ласи и се боричкаше с него, едновременно агресивно и добродушно. В такива моменти Рита сядаше настрани, усамотена в недоволно мълчание заради това, че баща ми й налагаше волята си. По време на една от тези игри татко май че прекрачи някакъв неписан праг и Ласи внезапно впи зъби в ръката му. Баща ми се вбеси и с другата си ръка цапардоса кучето по главата, после още веднъж, след което Ласи само излая сърдито, преди да се затича към своята колиба.

— Проклет дяволски звяр! — В сгъвката на палеца на баща ми се появи капка кръв. — Следващият път ще ти счупя черепа!

В продължение на много дни Ласи не се отдалечаваше от своята колиба, като дръзваше да се приближи до баща ми само за да му покаже разкаянието си. Баща ми отново се заиграваше с кучето, явно загърбил гнева си. Но сега внимаваше да не го насъска. Имах чувството, че се бе нарушило някакво крехко равновесие, че Ласи сякаш бе заразен от случилото се и това го беше лишило от значителна част от неговото очарование. Още по-скоро изгуби търпение леля Тереза, която и без това не обичаше много животните и вечно подритваше котките, когато се завираха в краката й или отказваше да помага на баща ми за неговите пилета.

— Ах, ти, измамник такъв! — И махаше с ръка да го отблъсне, както се маха срещу мухите.

Все повече се налагаше усещането, че Ласи не е толкова куче на цялото семейство, а принадлежи само на Рита — заради това, че тя прекалено много го глезеше. Самата Рита яростно бранеше правото си само тя да се грижи за Ласи. След избухването на баща ми тя започна да страни от нас и да храни кучето тайно, като често бързаше първа да стане от трапезата и да изтича на двора при Ласи.

— Как може тя с нищо да не помага в къщната работа?

Но на самата Рита той нищо не каза.

Тогава на татко му направи впечатление, че в отсъствието на Ласи котките започнаха да наобикалят остатъците от нашата трапеза, които леля Тереза му оставяше в задния двор, обикновено след като ние привършим с обяда или вечерята.

— Ще видим тая работа, ще разберем дали тя не му измъква храна от вкъщи. Да не си мисли, че никой няма да я усети.

Останах изненадан от това, че баща ми я бе следил толкова изкъсо, та бе успял да долови така незначителните й на пръв поглед своеволия. Не очаквах това да означава толкова много за него. Ала и сега нищо не сподели с нея, не я нахока, а само потъна в характерното си мълчание, което го отделяше сякаш със стена от нас.

— Да знаеш само, че баща ми ти е много сърдит — казах на Рита, като се постарах думите ми да я жегнат по-надълбоко. Но съдейки по страха, който се изписа в очите й, се досетих, че тя не осъзнава цялото влияние, което имаше върху нас. Казах си, че тя все пак е още дете и мозъкът й се подчинява само на детински колебливата й логика.

— Всичко е заради котките — обясних аз на Рита, като очаквах тези мои думи да прозвучат така убедително, че да се врежат в мозъка й. Но тя май разбра само, че по някаква причина котките са в основата на бащиния ми гняв. Затова поде мълчалива война срещу тях, постоянно бдеше край паничката с дажбата на Ласи, за да не им позволява да припарват наблизо. От своя страна котките, които отдавна се бяха научили да потискат подозренията си спрямо Ласи и реагираха на неговите опити за сближаване с вяло безгрижие, сега отново бяха нащрек. По онова време в нашата ферма имаше около дузина котки. Всъщност те бяха част от котешката династия, която ни бе оставена като наследство при покупката на фермата — оттогава баща ми ги отглеждаше досущ като домашни животни, за да прогонват от хамбара плъховете и полските мишки. За целта издирваше новородените котенца и отделяше по едно или две настрани за разплод, преди да издави останалите от котилото. Ето защо нашите котки, които доскоро бяха вездесъщи, сега можеха да се видят само когато прекосяваха забързано край ъглите на сградите или се спотайваха в мрачните си убежища в котелното или в хамбара, откъдето наблюдаваха недружелюбно наоколо.