Нино Ричи - В стъклената къща

Тя продължаваше да мърмори все в същия дух, но спазваше нареждането му, като дори отиваше да го вика от клуба, ако не се бе прибрал у дома преди шест часа. За нас това бе необичайно ранен час за вечеря, защото, когато сядахме да се храним, слънцето още не бе залязло. След толкова години сякаш целият ни житейски ритъм бе нарушен. Всичко това ни се струваше много по-различно от досегашните ни навици, дори някак си по-луксозно, може би защото ни създаваше илюзията, че така обръщаме гръб на някои от привичките, останали от най-ранните и бедни емигрантски години.

За няколко месеца успяхме да свикнем с новия дневен режим и така продължихме през есента и зимата. В нашето семейство се възцари период на незапомнена стабилност, проявявахме повече доверие и внимание един към друг, след като толкова години се бяхме държали като хора, които се бранят упорито, макар неясно от кого. Привидно обаче нищо не се промени — ние пак се придържахме към затвърдените навици, към внимателното балансиране, като избягвахме прекалено честото общуване и обвързването; все така разговаряхме оскъдно и с доста недомлъвки. И все пак с нещо се бяхме разделили, може би с неясното усещане за заплаха. Този полъх на спокойствие достигаше своя максимум в края на неделния ден, по време на нашите ранни вечери, когато всички очаквахме да се изтегнем на фотьойлите и дивана пред телевизора. Дори имах чувството, че всичко с нас ще бъде наред, че ще можем да живеем като нормални хора, като едно семейство от телезрители. Вече не беше необходимо да се обръща толкова внимание на Рита, която обаче продължаваше с опитите да ни тормози. Сега нейните капризи ни се струваха по-поносими, така че не се изискваше специалното ни внимание. Оставаше й единствено да се задоволява с мълчаливия си протест, ако не уважавахме желанията й.

През пролетта Рита навърши шест години. Беше донякъде стряскащо, че тя расте, че ще трябва да ходи на училище, че както на всяко нормално дете ще са й нужни неща, които не са свързани с нас.

Един ден, беше малко след рождения й ден, на връщане от училището я заварих да си играе с една шотландска овчарка на предната морава. Това коли удивително приличаше на Ласи от филмите, сякаш бе подарък, донесен от някоя вълшебна фея от приказките.

— От къде го взе?

— Един мъж го донесе с пикапа си.

— Какъв мъж?

— Ами… някакъв мъж с очила. Каза ми, че мога да го задържа.

Цялата тази история ми звучеше доста скалъпено. Реших, че Рита си я измисля, кучето просто се изгубило и е дошло от някоя съседна ферми.

Баща ми предположи, че някой сигурно е решил да се отърве от псето, както се изрази той. Това бил, добави, обичайният начин да се отървеш от някое куче, като го отведеш много далеч, оставиш го до страничен черен път и там го зарежеш.

— О, Ла-си! — провикна се той, още щом го видя. После си направи труда да провери дали е мъжко, защото не искаше кучка в дома си заради затрудненията, които един ден щяха да се появят заедно с кученцата й.

— Ха, ще видим колко дълго ще изтрае тук.

Ласи обаче не даваше никакви признаци, че се готви да ни напусне. През първите дни след появата си кучето спеше край задната врата. Сякаш се боеше, че ние ще се опитаме да избягаме през тази врата в някой късен среднощен час. Сутрин то чакаше някой от нас да се покаже навън. Изглеждаше зажадняло за внимание след дългите часове в изолация, бурно изразяваше радостта си. Постепенно стана ясно, че няма никакво намерение да се разделя с нас, затова баща ми се видя принуден просто да скове за него колиба от парчета изоставен в задния двор шперплат. Дори си направи труда да боядиса кучешката колиба и да покрие покрива й с намерените в хамбара дървени шинди 13 13 Шинда, шиндел — дъсчица, използвана вместо керемида — Б.р. , от онези, които се използват вместо керемиди. Постави колибата в задния двор, до пещта. С белите си стени и покрива с шиндите, къщичката сякаш бе миниатюрен модел на нашия дом.

Всички очаквахме да се случи нещо, което да ни обясни защо Ласи е бил изоставен от стопаните си. Ала кучето продължи да си живее в нашата ферма, сякаш бе родено тук, като на всичкото отгоре доста бързо започна да проумява кое му е позволено и кое — не. Така че не създаваше грижи нито на кокошките и пиленцата им, нито на котките, а освен това не се втурваше след всеки камион или кола, профучаващи по шосето. Не се щураше из полето наоколо, нито ни се пречкаше в краката, докато работехме навън. Въобще неговата внезапна поява ни се стори като някакво чудо, сякаш кучето бе слязло от телевизионния екран в живота. Само Рита не виждаше нищо странно в неговото пристигане, прие го с детинско добродушие, без много да му мисли, сякаш бе напълно нормално това, което се случи.