Нино Ричи - В стъклената къща

През зимата новата оранжерия беше най-сетне завършена и вътре посадиха първите растения. Едва тогава баща ми като че ли показа признаци на удовлетворение, успокоен, че заплахата от провала на начинанието му беше отминала.

— Сега стана голяма клечка — похвали го чичо Алфредо.

— Да, голяма клечка, но банката вече притежава дори отвертките, с които монтирахме проклетите метални рамки и подпори.

От погледа ми обаче не убягна как татко оглеждаше новата си оранжерия с вид на доволен солиден собственик, готов да спори с всеки по въпроса. Още по-убедителен бе той, когато изпробваше вентилите и електрическите ключове, за да се убеди, че всичко бе монтирано безупречно.

Като част от наскоро обзелата го вълна на ентусиазъм той си позволи да купи телевизор, благодарение на който най-после прекрачихме в съвременния свят. Моделът, производство на „Дженерал Илектрик“, бе тантурест и с доста високи крачета. Поставихме го в един от ъглите на всекидневната. Още щом това чудо на техниката влезе в къщата ни, сякаш веднага се превърна в център на тежестта и обсеби в семейния ни бит. Телевизорът винаги беше там, пълен с новини, идеи, картинки, звуци, танци и какво ли още не. Неговият мъничък екран предлагаше повече живот, отколкото можеха да поберат всичките ни празни стаи. Само след броени седмици вече бе трудно да си представим какво бихме правили без него, как щяхме да запълваме часовете между вечерята и лягането. Като нов прозорец към света той ни го поднасяше, сякаш бе само на една ръка разстояние. Освен това внасяше интимност в дома ни, понеже ни събираше около себе си подобно огъня в семейното огнище. Сякаш всекидневната ни беше запечатана и нищо от съществуващото вън не беше реално.

Баща ми наложи неочаквано сурова цензура върху това, което — според него, — трябва да гледаме и слушаме. Той прибягваше до услугите на телевизора само в качеството му на приспивателно след напрегнатия работен делник и проявяваше доста неразбираема, за мен поне, умереност при подбора на телевизионните програми. Някаква неясна логика направляваше избора му — поне се разбираше, че той не проявява интерес към така наречените „шоута“, може би заради техния тон или пък заради начина, по който представяха събитията. Впечатляваха го полицейските истории с тяхната мрачна сериозност. Случваше се да се загледа и в някой уестърн, който разказваше за един далечен, лишен от удобства свят, а героите бяха крайно лаконични, но затова пък безупречни стрелци. Често баща ми задрямваше или съвсем заспиваше насред някое оживено и шумно ТВ шоу, което дотогава беше зяпал като поредица от движещи се образи подобно на котка, която следи всичко мърдащо около нея. През следващата седмица той отново ме караше да превключа програмата с предаване, което му бе познато и вече му бе станало любимо, и настояваше да гледаме само това. Така неусетно, вечер след вечер, седмица след седмица той ни натрапваше своите предпочитания, които след няколко месеца се оказаха толкова непоклатими и точно регулирани, както биенето на училищния звънец в „Сейнт Майкъл“.

А колкото до Рита, опитите на баща ми да налага строг родителски контрол се натъкнаха на отчаян и упорит детински отпор. Тя много бързо разви у себе си собственическо отношение към телевизора, като се настаняваше пред екрана му още на закуска. Пак там я заварвах късно следобед, когато се прибирах от училище. Тя въобще не ме удостояваше с вниманието си, сякаш за да ми докаже, че сега телевизорът бе нейно владение. По-късно, преди вечеря, пък и след това, тя непрекъснато влизаше и излизаше от всекидневната и това беше знак на твърдоглавия протест срещу временното окупиране на телевизора от баща ми.

В неделните следобеди обаче Рита и аз притежавахме телевизора само за себе си, понеже леля ми и баща ми обикновено излизаха и в къщата оставахме само Рита и аз. И след като бяхме тормозени през цялата седмица от забраните на баща ми да гледаме това или онова, тези следобеди се очертаваха за нас като чудесна неделна почивка. За мен поне нямаше нищо по-приятно през цялата седмица. Напрежението между двама ни бързо се стопи, тъй като телевизията парадоксално ни сближаваше именно защото се чувствахме освободени един от друг. За разлика от мен Рита не се вживяваше толкова дълбоко. Гледахме най-вече следобедните предавания по канал 4. Това бяха сърцераздирателни мелодрами, изпълнени с типичните за жанра спиращи дъха сцени на раздели и събирания. Не липсваха, разбира се, нито нещастните случаи, нито сватбите, нито дори погребенията. Рита безмълвно ги попиваше с широко отворени очи, но в същото време оставаше някак дистанцирана и любопитна, дори в миговете, когато гърлото ми пресъхваше от трудно преглъщаните сълзи. Тя винаги изглеждаше неподвластна на емоциите, сякаш проумяваше по-добре от мен, че всичко това, което гледаме на екрана, не е реално.