Нино Ричи - В стъклената къща

Баща ми в това време бе седнал на масата за закуска. За миг той погледна Рита под вежди, а тя така се сви под втренчения му поглед, сякаш изведнъж бе уличена в някакво нарушение. Аз не открих в очите му нито следи от гняв, нито разбиране, а само празно любопитство, все едно че за пръв път я вижда.

— Какво лошо има в тази дреха? Изглежда добре — заключи той накрая.

За момент се възцари мълчание, пауза, която трая един миг и скоро въпросът вече изглеждаше забравен. После дойдоха на гости за обяд чичо ми и леля Таормина, която — крайно нетактична, както винаги — не пропусна да похвали Рита, че изглеждала много добре.

— Мила моя, от къде взе това, а? Сигурно някой ти е направил малък подарък.

Само че Рита сега придоби толкова смутен вид и се сви още повече, без да посмее да гъкне.

— Хайде, Таорми — веднага се намеси леля Тереза, като си даде вид, че въобще не я интересува какво приказва леля Таормина, както често се държаха с нея всички наоколо. — Я по-добре ми подай чиниите за миене.

След това леля Тереза ми даде знак да изляза заедно с нея от кухнята.

— Кажи ми истината, Виторио? Ти си я купил за нея, нали? И то с парите, които си задигнал от портмонето ми? Стига де, стига си треперил като лист! Успокой се. Няма да кажа на баща ти.

Обаче всичко вече им се струваше така безнадеждно провалено, че не можах да се сдържа и се облях в сълзи.

— Що за лудост? Да не си въобразяваш, че ще я оставим да ходи гола? — сопна ми се тя и ме прегърна. От толкова много години не беше го правила. Аз не проумях на какво се дължи този неин всеопрощаващ изблик, струваше ми се някак си необоснован. Дори се чувствах ограбен, защото така се объркаха представите ми за добро и зло, за истинско и фалшиво, след като беше отречено всичко, към което досега се бях придържал.

Оттогава леля Тереза започна да обръща повече внимание на Рита: всяка сутрин идваше да я наглежда, а когато трябваше да излезе някъде навън, не забравяше да я вземе със себе си. Не такова беше моето желание, защото не исках да приема мисълта, че не бихме могли да се справим без нея. Тя ми нареждаше да взимам детски книжки от училищната библиотека. След вечеря присядаше заедно с Рита край кухненската маса и й четеше приказки въпреки недодялания си, зле звучащ английски. Рита кротуваше в скута й като старателна и прилежна ученичка и зяпаше с удивление картинките, неподвижна и смълчана. Само понякога потрепваше с устни, докато се мъчеше да повтаря думите на леля ми, без да отмества очи от мърдащите устни на леля ми. Заподозрях, че зад прекомерното усърдие на малката Рита се крие някаква хитрина — дотолкова вглъбено слушаше, така попиваше думите, като че ли действително разбираше, че леля ми извършва някакво свещенодействие, за което тя, Рита, трябваше да й бъде благодарна. Допадаше ми това желание у Рита, макар още съвсем слабо, да се съпротивлява на всяка прекалено силна намеса в живота й.

Радвах се и когато виждах как леля Тереза, когато беше уморена, бързаше да съкрати уроците, които даваше на Рита. Ала по-късно между тях постепенно се създаде някаква инстинктивна връзка. Случваше се понякога да вляза в оранжерията, след като се върнех от училище, и да ги заваря заедно: леля Тереза се трудеше мълчаливо, а Рита си играеше някъде там, в края на лехата. Забавно ми беше да гледам как всяка от тях е вглъбена в собствените си мисли, обаче по силата на някакъв животински инстинкт усещаше присъствието на другата. Чувствах се изигран от Рита, защото сам не бях проумял колко лесно леля Тереза може да стане мила и отзивчива към човека до себе си. Колко малко рискуваше Рита, като бе започнала да търси закрила от леля ми. Тя пък от своя страна се опасяваше, че ако охлаби контрола си върху малката ми сестра или ако се държи прекалено сурово с нея, ще стъпче крехкото доверие, започнало да покълва у Рита. Мразех се заради коварството си, но с непреодолимата упоритост и убеденост на малките деца продължавах да вярвам, че Рита е единственото създание в този свят, което действително ми принадлежи.

Накрая леля ми започна да се дразни и не беше вече толкова внимателна. Просто се опитваше да се държи с Рита така, както се държат хората с всяко нормално дете. Това, разбира се, още не означаваше, че аз можех да спечеля нещо от тази промяна. Продължих да следя как самочувствието на Рита започна да спада, когато за първи път й отказваха нещо или когато я смъмряха за някаква постъпка. Случваше се Леля Тереза просто понякога да забрави за някое свое задължение, но Рита, която не беше свикнала нито с това да я хокат, нито с това някой край нея да забравя за нещо, възприемаше всичките тези дребни недоразумения едва ли не като катастрофа. На всичкото отгоре, когато се опитвах да привлека вниманието й, оставаше неутешима, като ме отблъскваше упорито и мълчаливо. Явно дори оскъдната и крехка обич и привързаност на леля Тереза бяха за нея много по-ценни от цялата моя любов.